четвъртък, 28 март 2013 г.

"Твой приятел граби, а ти не го изобличаваш? Страхуваш се от гнева му? Защо се боиш от гнева, ако изобличаваш с право? Изобличи го, прочее, и изкажи своето негодувание от любов към Христа, от любов към него самият, спри го, ако се срива към пропастта.

Гостуванията и хубавите думи, и ласкателствата, не са никакво особено дело на любовта."

Йоан Златоуст
(Беседа върху “Послание до Ефесяни”)


Свети Николай Велимирович извежда формулата за напредъка в християнския живот:


1. Опознай себе си - знай кой си, какъв си и за какво си тук

2. Почитай себе си - знай своите добри и лоши страни/изобличавай лошите си страни на изповед, но и почитай добрите си страни
3. Жертвай се - жертвай своите лоши страни, за да развиваш добрите
по същия ред постъпвай с приятелите си - опознай ги, почитай ги и се жертвай за тях, за да развиват доброто в себе си.
Всичко това прави в името на любовта: 

"Християнската любов идва на кръгове. 

Първо идва любовта към себе си, после любовта към приятелите си, после любов към неприятелите си, после и любов към Бога. Христос е взел любовта към себе си, като мерило за любовта към хората и към Бога. “Както обичаш самия себе си” - говори Христос. Когато хората имат християнска любов към себе си, те веднага биха имали и християнска любов към своите приятели и неприятели. Но тази основна любов към хората – любовта към себе си – още не е твърде животинска, себична, лакома, нечиста – и така всяка друга любов, която е основана на такава, е основа на същата." (Свети Николай Велимирович)

сряда, 1 август 2012 г.

Култанонимус


„По-страшен от спина, по-опасен от рака - сега за сега си остава простака.”
Радой Ралин

Простащината съчетана със злоба все още е най-взривоопасната смес по-силна от всякаква бомба, а нейните жертви никога не влизат в централните новинарски емисии, макар че поразяващата й мощ надхвърля далеч тази на всяко едно конвенционално оръжие. Другата нейна способност е да заразява и наистина тя се разпространява подобно на епидемия на птичи грип или луда крава, но е далеч по-устойчива от тях, а и за нея все още няма открито лекарство.
Ще кръстя тази смесица от простащина и злоба „злобащина” и ще се опитам да опиша нейните основни характерни черти?

Основното при „злобащината” е нежеланието да се учи, тя изпитва някаква непоносимост, та чак до погнуса от знанието, но то е някак си скрито. Злобащината умее много добре да се покрива и мимикрира. Тя ще ти каже: „Оо, аз обичам да зная, кажи ми, искам да науча нещо ново”. Злобащината наистина решава да научи нещо, за да не е съвсем боса, но как учи тя. Ако може някой да й го смели, да й го обясни така по-простичко като за нея. Злобащината после го назубря като канон, насън да я пипнеш и ще ти го изрецитира, тя освен това е подготвена с пищови, когато не й е останало време да си назубри. Винаги може да изстреля някакви факти, за да демонстрира познание по дадената тема, а пък нещо не знае, тя умело знае да насочи темата като кораб в познати води. Злобащината винаги говори за едно и също, винаги с претенцията за голяма компетентност, винаги с голямо самомнение, самочувствие и увереност. Въобще злобащината смята себе си за последна инстация, за върха на сладоледа, за последната дума.
Злобащината не обича детайла, не обича въпросите, тя озлобява, когато някой поставя въпроси, когато някой не е съгласен с нея, когато някой вкарва нюанси, когато представя нещата извън черно-белите краски. Тогава злобащината си показва рогата, досега тя е била по-скоро „простаба”, сега вече става наистина „злобащина”. Тя почва да фучи, да крещи, да обвинява, да напада... Някой се е осмелил да я постави под въпрос, да я изобличи. Този човек става смъртен враг, някой, който трябва да бъде унищожен, заличен от лицето на земята. Ако директната атака по някаква причина не успее, то тогава тя навлиза в своята стихия, развихря се до последна степен, а именно в способността й да интригантства, тук заразителната й сила наистина е голяма. Тя е много умела, много изкусителна, успява да обвини опонента си в най-смъртните грехове на земята, да го омаскари и очерни, та и той самият да почне да се пита, а може би има нещо вярно.
Злобащината не се спира пред нищо, не проявява грам милост, тя иска само едно - да съди, да поставя на ешафода и да сече глави, да падат всички глави по-умни от нейната, а който се осмели да протестира му се търси цаката, къде да бъде хванат, как да му се затвори устата и веднъж завинаги да замълчи. Злобащината обича да държи хората в подчинение, не само умните, а всички, има ли човек – има й проблем, това е основна нейна максима, т.е. човекът трябва да е като псето, държано на къса верижка, никога не се знае, дали няма да тръгне да те хапе, а злобащината мрази да бъде хапана, но най мрази да бъде иронизирана, защото е проста и често не разбира, че нещо е казано срещу нея. За тази цел тя си купува глашатаи, обгражда се с пиари и най-вече гледа да храни тези, които биха могли да я осмеят. Цяла сган от придворни писачи вървят и тръбят, колко е умна, колко е компетентна, колко разбира от всичко и най вече злобащината обича да показва, колко много неща прави, понеже не обича да мисли, злобащината обича да действа. Днес ще изкопае дупка и утре ще я зарови, важното е писачите да напишат, че това е най-хубавата дупка, която някога, някой е изкопавал, а на другия ден – какво добро дело е свършено за цялото човечество със заравянето на тази дупка, какъв голям световен проблем е решен. Най-често злобащината обича всичко това да се случва така про форма, на хартия, все пак много енергия би се отделила, ако всичко това трябва да се върши наистина. Така, че тук отново на помощ идват писачите, които описват, какво е свършено, та дупката може да е голяма, колкото половин България, а пък с нейното заравяне да са решени проблемите на почти всички български домакинства.
Злобащината с голямо удоволствие обича да се представя като благодетелка на нацията, като човеколюбива и милосърдна, като тази, която ни оправя проблемите, която ни оправя живота. Ооо, и как го оправя! Жалко, че в българския език тя е в женски род, да много от чертите й са подобаващо женски, но тя много обича мъжките атрибути, обича да поставя на място, да има власт, да бъде слушана. Злобащината казано накратко обича послушанието, за нея това е висша добродетел. Любимата й поговорка е „покорна главичка, сабя не я сече” Тя самата знае, колко лошо е да ти бъде отсечена тъпата глава и винаги се навежда, когато срещне някой по-силен от нея, но обикновено тя е дружка със силните, а и често тя е силната, така че в нашия случай няма никаква опасност нещо лошо да й се случи. Не дай си, Боже някой да реши да я изкорени. Това е нейния най-голям страх, най-големия й комплекс, да се появи някой отвън и да каже, от утре всичката злобащина да бъде премахната, тя пречи на развитието на обществото. Това я кара сън да не спи, да усвоява нови форми за прикритие, да учи думички, които се ползват по света, за да изглежда умна, да приема всичко, каквото се иска от нея, без никакво съпротивление, щом й го искат, значи те хората знаят, тя – злобащината е голяма комплексарка по отношение на външните, чуждите, те я плашат, но й на тях им намира цаката, само за това мисли, как да ги омотае, как да ги обвърже, а пък ако не стане, има си и други начини, я ще се скрие или окопае някъде, я ще намери някой от нейните жертви, публично ще го изобличи, ще му прикачи всички свои грехове и ще го разпне.
Злобащината да не мислите, че ходи само по върховете на властта, о не, тя обича низините, най-обича да си взема, някой от там, някой или някоя амбициозна, някоя, която иска да властва, да я омае, да й шепти колко е велика, колко е добра и да я изстрелва нагоре, а по пътя – да падат глави, да се лее кръв, да се мачка…Злобащината е агресивна, злобащината обича да стъпква слабите, да ги унижава, да им показва, колко са зле, дори колко са невежи. Представете си: Кралицата на невежеството си умира от факта да обвини някого в невежество, публично да го оплюе, да го омаскари, да го изкара проводник на тъмни сили, на долни страсти, на некомпетентност, на въпиющо незнание и най вече ретроградност, на ортодоксия, о нейно величество Злобащината мрази всякаква традиция, всякаква православност и парадоксално най обича да се прави на такава, дори се окопава там и достолепно говори за мъдростта на дедите, а от друга страна  я виждаме прескочила на другата страна – най-модерната, най-прогресивната, носителка на промяната, на новото…Злобащината обича новото, тя умело подготвя средата, канонада от думи се изсипва срещу нещо, което е полезно и хората от години, а и столетия правят, защото опитът го е доказал, „здравият разум” погледнато от перспективата на времето винаги надделява и злобащината знае това много добре, та тя впряга всичкия свой инструментариум и срива това, умело представяйки на хората най-новите достижения на науката, най-последния вик на модата, най-новия опит на Запада, това последното особено го обича, винаги и е най кеф да го яхва, оо как обича да е представителка на Запада, всички врати тогава са отворени за нея, всякакви нейни щуротии може да прокара, ама това се прави и на Запад, вие, мръсни, жалки, долни българчета, вие инатести и злобни същества, вие мразите прогреса, не искате да живеете добре, искате да сте си във вашите кочинки, отричате светлото бъдеще, тъй кълне тя и устатата й се пенят, харесва й, харесва й очите й да блестят, адреналинът да изпълва тялото й. Злобащината обича да емоционализира, вижда как нейната емоция заразява, опиянява, храс, храс, всичко е на пух и прах, теренът е готов, разчистено е, тя се настанява, огражда се с придворните и обявява: възстановихме една одколешна и добра традиция, аплодисменти! Искри излизат от нейните очи, ще падат тук доста умни глави…колко е проста, те просто си тръгват, видяли са делеч преди това, какво ги чака..Госпожа Злобащина царува, докога ли? Докато не я ометат собствените й деца и заменят с нещо още по-лошо: терорът на талибанщината…

вторник, 29 ноември 2011 г.

Кой е моят ближен?

Всички сме чували и познаваме добре притчата за добрия самарянин. В повечето проповеди на тази тема се говори за това как да му подражаваме и да бъдем милосърдни. В действителност обаче малцина се замислят кой всъщност е самарянинът и кой е моят ближен.

Самаряните са били етнос, с който евреите, от които е и бил в плът нашият Господ Иисус Христос, са били във вражда поради верски различия. Самаряните признавали само Петокнижието, но не и другите книги от Ветхия Завет. Това довело до такава неприязън между тях и останалите, че правоверните евреи дори не разговаряли с тях. Спомнете си учудването на Неговите ученици, когато Иисус не само разговаря със самарянката - по всички човешки закони, а и според Моисеевия закон, една грешница и еретичка, но първото нещо, което Той върши, е да поиска от нея вода, за да пие. Всъщност с този акт Иисус, Който е сърцеведец, показва, че е важно да зачетем ближния, независимо от неговата вяра и етнос, да го предразположим, да видим и извадим наяве доброто в него.



Но да се върнем обратно към притчата за добрия самарянин. Неслучайно Иисус показва милосърдната постъпка именно на един такъв човек, когото всички смятат за враг и неприятел, за вероотстъпник и еретик. Както на други места в Евангелието, нашият Спасител преобръща наопаки човешките представи, ценности и морал, за да демонстрира, че Бог гледа не по външен вид, верска принадлежност и т.н., а по сърце и дела.

Какво се оказва днес? Отново живеем във век, в който има разделения от всякакъв характер; има вражди, раздори. Често се оказва обаче, че точно от хора, които смятаме по една или друга причина за неприятели, ние получаваме благодеяние. Такъв пример ни даде и приятелството ни с протестанти от Холандия - хора, които ние считаме за еретици и за които каноните казват да нямаме общение с тях. Какво да правим, как да постъпваме и как да преценим дали можем да се доверим и да намерим общ език с хора, които имат толкова различна на нашата вяра? Послушахме Евангелието, съдихме по делата и по сърцето, оставайки верни на догмите на Църквата. Нашата мисия бе да ги научим точно на тези истини, които, исторически погледнато, протестанството „забравя”, а тези скромни днешни „самаряни” ни научиха как да помагаме на ближните, как да разпознаем кой е нашият ближен.

Ауке, Кеес, Ингрид и Херма пристигнаха отново в Русе на 11 ноември 2011, като посещението им продължи четири дни. Отново се срещнаха с хората от енорията на „Свети Николай”, с които междувременно бяха завързали приятелства; присъстваха на вечерно богослужение в храм „Света Троица”, където Негово Високопреосвещенство Русенският митрополит Неофит ги поздрави и изрази благодарност за помощта, която предоставят на Българската православна църква и на нейната социална мисия.

Основната цел на тяхното пътуване до България беше да предоставят финансова помощ в подкрепа на децата от Дом за деца с увреждания „Св. Йоан Рилски”, с. Брестовица. Вече втора година отец Димитър, заедно с доброволци от енорията, работи в подкрепа на духовното и емоционалното развитие на децата. В група от 15 деца неговият екип полага усилия за тяхното християнско израстване и приобщаване към живота на Църквата чрез различни дейности като участие в Литургията, църковно пеене, четене на псалми и молитви. Децата имат и занимателни упражнения като рисуване, игри, екскурзии до близки манастири и др.

Отново се състоя вълнуваща среща между неговите възпитаници и нашите холандски приятели. На малко импровизирано тържество холандците връчиха чек със сума, която да се използва за по-нататъшното духовно развитие на децата. Интересното и поучителното е, че тази сума е събирана в продължение на месец от техните енориаши, като в това били включени и децата от тяхната общност. След последното им посещение в Русе и с. Брестовица през месец май 2011 г. те изложили в храма си на табло снимки от посещението, както и картички, изработени от българските деца; показвали на приятелите си и фотоалбуми, подарени им от нас.

Тази проява на милосърдие за нашите деца всъщност ни показа в действие това, за което се говори в Евангелието: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си.” Макар и от друга християнска общност, пък било то и протестантска, тези хора постъпват според заръките на Христос, като оказват конкретна помощ към конкретни личности, в случая – децата от дома. Със сторената от тях милост нашите братя в Христа от Холандия отговарят на въпроса от евангелския текст: ”Кой е моят ближен?”. Всъщност всичко това е доказателство, че навсякъде, където има любов, има и частица от православието, но и че не може да има православие без любов.

сряда, 29 юни 2011 г.

Никога не сме били модерни! За нов диалог между Изтока и Запада

Никога не сме били модерни! За нов диалог между Изтока и Запада

Дебатите за модернизма, а напоследък и неговите пост-производни, както и за глобализацията и прокламирания чрез нея “край на историята” (Фукояма) все повече навлизат и в българското обществено пространство. Типично за общество, намиращо се в периферията на световните глобализационни процеси и в частност на европейските такива, реакцията към Запада, доминиращата култура в тази епоха, е нееднозначна и поляризираща. От една страна се наблюдава безкритично и консуматорско приемане на всичко, което тази култура ни предлага, както в материалната (луксозни стоки, лайфстайл, медии и т.н.), така и духовната (неолиберализъм, хедонизъм, рационализъм и др.) сфери, а от друга тотално отричане на всичко западно (и чуждо) и митологизиране на собствено националната култура. Проявите на последното са най-различни, като се започне от утвърждаването на националистически партии и идеологии и се стигне до засилен интерес към традициите в бита, фолклора, а и в религията. Последната се интерпретира като бастион на българщината, пазител на националния дух и култура, което не пречи на някои нейни представители да се ползват от материалните облаги на западната култура за потрес на техните подопечни. Характерно е, че и двете течения боравят с клишета и възприемат западната култура като нещо монолитно и непротиворечащо си, като правят малки или никакви усилия да навлязат по-надълбоко в дебатите и противоречията, които самата западна цивилизация и нейните общества непрекъснато произвеждат, да се включат диалогично в тези процеси без комплекси, творчески, както и без страх от асимилация и загуба на собствената идентичност.
Основната теза, която това есе застъпва е, че всъщност ние никога не сме били модерни, както Запада, така и Изтока, което може би за последния, така или иначе се подразбира, теза за първи път формулирана от френския социолог Бруно Латур в неговата едноименна книга, проблематизираща западното (в частност социално) мислене, но е и пледоария за нов диалог между двете до преди 20 години воюващи помежду си европейски половини.
Като начало ще трябва да отговорим на въпроса, що е модернизация? Какви са различните разбирания и рекции спрямо нея? Нещо лошо ли е тя сама по себе си и как да тълкуваме противопоставянето между “традиционалисти” и “модернисти”?

В дебатите обикновено интуитивно терминът модерен се употребява за някой, който е напредничав, късащ с архаичното минало, поставящ ново начало, неизменно има конфронтация между предишния (консервативния, традиционния) и модерния, като победител е последният. Напоследък обаче се забелязва обръщане на логиката: модернизацията се използва като плашило, може би предвид неуспешните реформи и обществени иновации в страните от периферията, копиращи безкритично западните модели, но т.нар. игра с нулев резултат се запазва, борави се задължително с категориите на победители и победени.
Модерността в утилитарния й смисъл се схваща като способност да си съвременен, да си в крак с времето и модата, т.е. да обслужваш духът на времето (Zeitgeist). Новото в този смисъл се превръща в ценност само по себе си. В случая също става въпрос за идеологизация, тъй като пълно скъсване с миналото, откриването на нещо съвършено ново е мит. Брутален пример за това е революцията. Латур подробно описва, как участниците в т.нар. Френска революция я митологизират с цената на многобройни човешки животи приключили на ешафода (едно наистина иновативно творение на човешки за жалост зъл гений). Не толкова кървав пример са модните подиуми на същите тези места но няколко столетия по-късно, на които се диктува стила на обличане, където всичко ново е всъщност добре позабравено старо.
Разбира се, ако критиците на модерността визират точно тези нейни прояви, т.е. като една масова консуматорска култура, превърнала себе си в самоцел и възхваляваща всяка своя нова придобивка, било то новата игра на Нинтендо или най-последния модел Уондърбра, трудно бихме могли да отречем негативите на тази материална култура. От друга страна, като най-ярък контраст изникват в съзнанието ми джихад-бойците готови да се самовзривят в защита на своята традиция, несвенейки се обаче да използват най-модерните компютърни технологии, за да проникнат в сърцето на врага.
Моята пледория е за една друга модернизация, за способността потребностите на дадено общество да се обслужват, за баланса на удовлетворяване на личните и колективните такива, без самата тя да се превръща в самоцел. И най-вече за общество, което има критериите да йерархизира своите потребности, продиктувано от творческото осмисляне на човешкото битие и проблемите и въпросите, които съвремието поставя.
Книгата на Латур „Никога не сме били модерни” всъщност представя по един уникален начин проблемите, които нашата мислена модерност, модерността като мит и мираж носи със себе си. Начин, заслужаващ адмирации, тъй като е осъществен от представител на тази култура. Латур напипва метафизичната същина на проблема благодарение на антропологията и опита му в изследването на чужди (примитивни?) култури. От една страна западната епистемологията е същностно платоническа в противопоставянето й на социалното и природното, същевременно дефрагментирайки ги в различни дискурси. В тези деконструкции, наричани от Латур „пречистване” се случва непрекъснато разделяне на две онтологии: „човешка” и „не-човешка”. Конституцията, както Латур нарича модус вивенди на съвременната култура се състои в опосредствяване („превода”) на амалгамите от „природното” и „човешкото” и тяхното дискурсно „пречистване” (разделяне), което представлява видимата му част. Проблемът според Латур се състои в това, че безсловесното мнозинство на хибридите (човеци и не-човеци), а с езика на Мартин Бубер това е словесната диада Аз-То. Светът непрекъснато трупа опит, като по този начин множеството Аз-То непрекъснато нараства, а чрез Аз-Ти се създава светът на връзката, т.е. чрез словото се случва пречистването. Според Бубер три са сферите, които съграждат светът на връзката:
Първата: животът с природата. Тук връзката е доезикова. Креатурите, които надигат глава, искат от нас да получат имена, за да се случи нашето говорене на Ти с тях.
Втората: животът с човека. Тук връзката е явна и езиково оформена. Можем да дарим нашето Ти и да ни отвърнат със същото.
Третата: животът с духовните същности. Връзката тук е лишена от език, но опложда езика. Не чуваме речено Ти, но се чувстваме призовани и отвръщаме – образотворейки, мислейки, действайки…Във всяка сфера, с всичко ставащо настоящо за нас, ние поглеждаме към превала на вечното Ти, долавяме полъх от него; във всяко Ти, и според както подобава за всяка от сферите, ние се обръщаме към вечното Ти. (Аз и Ти, стр. 6)
Латур показва, че именно във връзката, която непрекъснато осъществяваме с природата, ние оставаме предмодерни, защото почваме да разговаряме с То, започваме да го виждаме в неговата цялост, минавайки на Ти.
Модерността всъщност се състои в разделянето на тези две словесни диади, на издигането на Аза над всичко. Светът се обективира, съставя се от нещата сами по себе си. Ти става Той и Тя. Бог (вечното Ти) също е отстранен, бидейки индивидуализиран, т.е. приет вътрешно като част от Аз. Всичко това води до свръхактивността и експанзионичността на Запада. Латур „размагьосва” тази система, в която критиката винаги бива заглушена, правейки модерните непобедими: ако например ги критикуваш, че поразяват природата, ще ти отговорят, че тя има своите закони, ако сбъркат нещо в обществото, ще кажат все пак то е независимо, ако им кажеш, че имат вина спрямо Бога, ще отвърнат, че Той ни е оставил свободната ни воля. Всепобеждаваща игра между иманентност и трансцендентност!
Какво се обърка?
Дойде 1989: Западът победи, Берлинската стена рухна, с това лъсна простата истина, че собственият ти прогрес бе за сметката на мизерията и нарушената природа на целия свят. Вярата в прогреса и непрекъснатия напредък на човешката цивилизация се разклати, а тя служеше централна роля в процеса на разделяне. В тази светлина Латур тълкува и постмодерния дебат, а именно като разочарование и липса на отговори, на въпросите, които съвремието поставя, най-вече във връзка с глобалните екологични проблеми. Какво предлага той? Преформулиране на това, що е модерност, създаване на модерна антропология, която да проследява мрежите между човеците и нечовеците. Но това е отговор само за сфера 1, а разделянето е и в две и три? Как Азът да се откаже, че е само и единствено Аз? Тук пречи прагматизма на западния човек, той все още вярва, че може да намери спасителна формула. За това и пледирам за диалог между Изтока и Запада, за възстановяване на връзката Аз-Ти, т.е. решение за сфера две, в която неминуемо ще открием, че не сме сами…

понеделник, 13 юни 2011 г.

Относно от необходимостта ни от принадлежност

Относно необходимостта ни от принадлежност

Защо е нужно постоянно да ставаме свидетели на актове, в които се церемониализира необходимостта на хората да принадлежат към дадена кауза, идея, личност или структура? Защо хората постоянно търсят това и са склонни да го смятат за неизменна и съществена дори осмисляща живота част от тяхното битие?
Очевидно човекът е homo sociologicus, стремящ се да живее в хармоничен обществен ред, да знае своето място и какво му е позволено и забранено. Очевидно последна инстация за това не може да е самият той, а някой над него, в този смисъл му е потребно обществото и обществения ред, конструират се йерархиите, правилата и начините на изкачване по стълбицата, моралните норми, с които да се съобразяват всички. Човекът като че ли е забравил или иска да забрави, че съществува друга по-висша, отвъд световна инстанция, а решава да се съобразява с това, което „мнозинството” смята за правилно и вярно. Редица са историческите примери, когато „мнозинството” греши, а малцина са тези, надигнали глас в защита на правдата. Освен това „мнозинството” се оказва също толкова имагинерно, колкото и представата, че е възможно да се постигне хармоничен обществен ред, но говорители на „мнозинството” не липсват, които ни убеждават, какво било в общ интерес, за наше благо и просперитет. Очевидно тази малка групичка хора говорители изобретява „мнозинството”, измисля обществения модел, обяздва го и започва да се разпорежда с без друго хванатите в капан „мишлета”, които въртят неизменното колело работа-шопинг-пред телевизора-работа, като им обяснява, колко справедливо е това и колко биха били нещастни, ако не продължават да работят. Бедният човечец няма как да разбира, че това е единствено и само начин, той да бъде подчинен и експлоатиран, да бъде вкаран в една йерхаризирана система, в която само изпълнявайки определени и зададени отгоре команди можеш да прогресираш. Принципът на действие в историята е един и същ и много прилича на това, което бяхме свидетели преди повече от 20 години. В статията „Млади тамплиерчета, като пионерчета” (http://e-vestnik.bg/11918/mladi-tampliercheta-kato-pionercheta/) чудесно ни се напомня, как се индоктринира младото поколение и тук не става въпрос за тамплиерите в частност, а за всяка структура, която се опитва като раково образование да наложи своя йерархичен властови модел в общественото пространство, вместо да се работи в насока за модел на самоорганизиране, в който водещи са не функциите и ролите, а качествата и личната отговорност. Защо обаче продължаваме болезнено да изпитваме необходимостта да принадлежим към структури, които ни подчиняват и обезличават. Предпочитаме уютното и топло местенце сред масата хора, отколкото възможността да се самоопределим, дори оставяйки настрана факта, че го причиняваме не само на себе си, но и възпитаваме децата ни в това.
Да, със сигурност човекът има нужда от принадлежност и общение, въпреки че ни се втълпява, че е по-лесно да се живее сам, да отговаряш само за себе си и това е другата крайност на свръхиндивидуализацията. Оказва се, че съвременният човек е хванат между клещите на Сцила и Харибда, от една страна свръхрегулацията и свръхнормативизацията на обществения и личен живот, а от друга страна – самодисциплиниране и самоексплоатиране на превърналото се норма свръхиндивидуализирано битие. Защо всъщност се озовава там? Поради стремежът му да има хармонично, безболезнено и безпрепятствено битие, да има сигурност и предсказуемост в това, което има да му се случва, да знае, какво ще го сполети в обозримото бъдеще и да е господар на своята съдба и това, което се случва около него и най-вече да се сдобие с определени правила и рецепти, които да следва, за да му бъде гарантирано всичко по-горе изброено. Просто казано, защото е готов да продаде свободата си срещу малко повече сигурност. По парадоксален и краен начин това бе илюстрирано в нашето близкото минало, когато 1,5 милиона българи сториха това, със съзнанието, че вършат нещо добро, че принадлежат на добрата и „сигурна” страна: ДС („Държавна сигурност”). Каква по-голяма сигурност от това! Дори самата вездесъща БКП имаше 300 хиляди по-малко членове, изглежда комунистическата идея се оказа по-малко привлекателна:
(http://www.svobodata.com/page.php?pid=5701&rid=154). Историята показа, че тези принадлежности не са били без условия и без последици. В замяна на това, чрез малки стъпчици и малки компромисчета, започваш първо с доносче до колегата или съседа, после да клеветиш или отстраняваш чрез интриги неудобните, лично да се облагодетелстваш, заради познанствата и връзките си, а след това да манипулираш, смазваш или психически или физически да унищожаваш хора, които имат друго виждане.
Не попадаме ли и сега в подобни клопки, не продаваме ли твърде евтино в този „несигурен” и „нестабилен” свят, както медиите постоянно ни втълпяват, заплашен от тероризъм, глобални катастрофи, епидемии и пр,. нашата свобода, търсейки спокойствие и сигурност. Схемите са подобни, начините може би по-изтънчени, но крайният резултат е същият: в начин на живот и хоби се превръща това прегазваш другите, за да постигнеш някакво удовлетворение и лично щастие.
Странното е, че в същия този век, свободата също се превърна в идеология, за всички свободо- и различномислещи също бе измислено „лекарство”: личната свобода се превърна във фикс-идея, хедонизмът – начин на живот, човекът – в господар на себе си и на собствената си съдба. Всеки има своята истина, всеки има правото да я отстоява. Правото да си различен, правото да имаш, правото да правиш това, което смяташ сам за правилно. Резултатът: прекалено малък свят, в който всеки се бори за своето щастие за сметка на другите. Свят, в който една малка прослойка ходи на фитнес, за да стопява излишните килограми, когато в същото това време, в същия този свят, други умират от глад. По парадоксален начин системата отново ни „продава” като свобода увеличените възможности за избор в световния хипер-маркет, а притежаването – за висша норма за осмислен и осъществен живот. Дали това ще са стоки, капитали, хора, зависи само от това, къде се намираш в йерархичната стълбица.
Запълващи постоянно потребностите, които тази система всеки ден ни създава, хората все пак усещат, че има и нещо друго, копнеят за близост и човещина. Човекът все пак иска да принадлежи към общност от хора, да се чувства приет, признат, уважаван и обичан, но и да бъде самостоятелен, свободен и различен. Човекът копнее такава принадлежност, която да му даде истинска свобода. Да, има такава принадлежност, която ни е дадена доброволно и свободно и която не изисква от нас да вършим това, което нашите родители са вършили или това, което все още ни се налага като модел на поведение, за да „успеем в живота”, това е принадлежността към Любовта, принадлежността към Богооткровението, която Иисус Христос донесе на земята и общността, която Той основа, т.е Църквата, безусловно, даром и без никакви фатални последици за нас, а напротив принадлежайки и пребивавайки в любовното взаимоотношение с Него в общността на верните Му да придобием вечен живот, победа над смъртта и с това наистина успешен живот.

понеделник, 30 май 2011 г.

Любовта няма граници

Повторното посещение на нашите протестантски приятели от Холандия (пастор Ауке, Зита, Кеес и Лиз) от енорията в Дален приключи. Човешкият и личен контакт, който този обмен роди - не. В сърцата ни остана светла тъга и очакването, че отново ще се видим. Научихме много един от друг, но по-важното е, че тази среща засвидетелства на всеки един от нас, че Божията милост и благодат не познават граници.

Границите са наше дело, отграждането, както пише проф. Калин Янакиев, създаването на отградените от Бога територии, където да се случва нашата воля, а не Неговата, както всеки път измолваме в „Отче, наш”, са проява на нашето вироглавство и непокорство. Пътят обратно минава през метаноята („промяната на ума”), чрез събличането на стария и обличането на новия човек. Как се случва това и каква е ролята на общността и общението, пребиваването във взаимната любов и съработничеството с Бога, са въпросите, които ни вълнуват и може би срещата ни с тази холандска група не бешее случайна. Оказва се, че не може самодоволно да смятаме, че щом имаме правата вяра (вярната, правилната догматика) спасението ни е в кърпа вързано. От теория до практика има огромен път да се извърви. Прагматичните холандци го вървят и в един момент стигат до догмата. Ние, правоверните, цял живот стоим в догмата и не мърдаме на сантиметър от нея от страх да не сбъркаме нещо и накрая - какво, загубваме ме се в превода; животът и реалността тотално са ни подминали.

Пиша с болка. Любовта е изстрадване, трънен път. Пиша с болка за нашата църква, за това, че в нея солта обезсолява, но се държи на това, че на етикета пише "сол". Пиша с болка, че плодът, който получаваме, нагарча, че ябълката е червива. Пиша с болка, че не четем Светото Евангелие, че не се замисляме и оставаме глухи и неми. Да, нашите икони са богословие; да, нашето песнопение е богословие; да, нашите служби са богословие, а какво е в сърцата ни?

Създаваме граници, отделяме и разделяме всичко – иконите са на иконографите, пеенето – на хористите, службите – на свещениците, богословието – на богословите, а за нас остава насладата от театрото в неделя и мазохистичното изпълнение на правилата според степента на нашата лудост. И какво, четем постоянно за другите, за да оправдаваме нашата съвест - католиците били такива, протестантите – онакива. Етикетираме хората, като с това отново ги делим. Трябва ли въобще да има дявол - та ние му вършим работата трижди по-усърдно? Голямата заблуда е да смятаме, че сами ще се спасим, а дали тук ще спорим за вярата и делата е второстепенно.

Разсъждаването в юридически или органични категории и противопоставянето между етика и етос са в основата на нашите догматични различия, но в крайна сметка личността на човека не е само неговият разсъдък. Защо отричаме, че един католик или протестант може да греши в разсъжденията си, но в делата си, следвайки порива на сърцето и Божията воля няма да излезе по-оправдан на идния съд, отколкото един православен, който разсъждава вярно, но действията му, мислите на сърцето му не са това, което прави неговият ум? Не се ли крие тук фарисейщината, не се ли крие тук самозаблудата? Праведници ли е дошъл Господ да призове или грешници към покаяние и кой си ти да съдиш брата си? Не се ли уповаваме на един и същ Бог, не призоваваме ли едно и също име – Иисусовото?



По делата ще ги познаете. Господ е сърцевед; Той едва ли гледа буквата на богословското разсъждение. Нека станем първо човеци, а ако е рекъл Бог - и богослови ще бъдем. Липсата на любов, и то любов дейна, любов саможертвена, всеотдайна, това е препъникамъкът на нашето спасение. Какво ни ползват молитвите, постът, ако видим брата си, че е зле и му кажем: иди си, ще се моля за теб? Кой човек, ако синът му му поиска хляб, ще му даде камък?

Едва ли с няколко срещи бихме могли наистина да се опознаем, но желанието за общение, желанието да научиш повече за другия - това е признак, че има откровено отношение, че се подхожда без лицемерие, без задни мисли. Тук при нас маските имат приоритет - да се покажем такива, каквито не сме, да имаме авторитет, да ни уважават, да ни вземат за нещо повече от това, което сме. Защо се получава така, защо, когато общуваме с някого по-дълго време, се налага отново и отново да прилагаме тези трикове, за да не се минем, за да не се потрудим малко повече, за да си спестим болката, унижението, провала? Защо е тази неприязън към грешката, към несъвършенството, като ние самите сме пълни с тях? Защо постоянно търсим вината у другия?

Нямаме вина за нищо, не сме виновни. Изкупени сме от всичко това, но избираме да грешим и да страдаме, макар грехът да ни носи нещастие; защото е мъчително да се освободим от това бреме и да понесем Божието иго и бреме...

сряда, 16 март 2011 г.

За Бога, стихиите и човека. Размисли от престоя в Ниската земя (Холандия, 04.-07.06.2010)

На Зита, Кеес, Ауке, Лами, Кеес, Ингрид, Херма и Петер

Кацаме в Амстердам, очаквайки дъжд и облаци, а е жега и слънце като в България. Явно това е знак, че всичките ни очаквания и предубеждения ще се обърнат с главата нагоре, но това, както обикновено ще разберем по-късно. Сега нека да следваме хода на събитията. Излизаме от самолета и ни посреща огромното Амстердамско летище, как би могло да бъде другояче, намираме се в един от центровете на глобалната икономика, а ние, шестима българи (трима свещеници и трима миряни) от провинциалния, но с претенция за космполитност и европейски дух Русе оглеждаме всичко и всички. Самите ние (облечените в раса свещеници не са типична гледка все пак) също ставаме обект на почуда от някои минувачи, но в общи линии цари делова забързаност и безразличие.
Отправяме се към изхода, след като дълго търсим багажа си, който излиза на конвейер на една от множеството багажни ленти: Банкок, Лисабон, Париж, Ню Йорк… пристигащи и излитащи във всички посоки, времето и пространството събрани в точка, милиони човешки съдби, качени в стоманените птици. Нима не се сбъдват прозренията от фантастичните романи? Какво може да спре полета на човешкия дух — импозантна кула над води: Амстер-дам! Дигата върху Амстел: вековната борба на човек с водната стихия. Сега тя е укротена, кротко се разлива в множеството канали, превърната в туристическа атракция, опасана с мостове, пътища, а в нейната плът са забодени хиляди двадесет метрови колове, върху които не винаги стабилно, но все пак стоят къщите за подслон на хората, черпещи от необятната й и неукротима енергия. Борбата на човека с дивото, стихийното: пленителна картина, невероятно напрежение и същевременно хармония. Моментът, в който тореадорът става едно с бика, плаща и сабята, елегантното движение, премерения удар, смъртта и славата, вкуса от победата, опиянението… Всичко това, точно по този начин го няма по улиците на Амстердам, дори, напротив, срещаш погледа и спокойните изражения на пешеходците, виждаш премерените и плавни движения на многобройните велосипедисти: светът е огромно колело, чудесно е да го покориш под нозете си, раз-два, раз-два, въртиш педалите с труд и постоянство. Тази лекота, изящност и любов към най-малката подробност. Тук явно хората на собствен гръб са научили, че най-малкият детайл е от значение, всяка грешка, най-малкото недоглеждане и небрежност ще ти струват скъпо. Водата днес кротко плиска по гладко окосените ливади, а утре преобразена най-безцеремонно и безмилостно ги схрусква…
Продължаваме пътя си на север, по как ли другояче гладки магистрали, без шум, пушек, рев на двигатели, дори автомобилите са кротки и опитомени. С отмерени движения, плавно, знаещи целта и дестинацията, отхвърлящи след себе си поредния километър, точките от картата се сливат една след друга, сред къснопролетните холандски пейзажи… Кратка почивка, изпращаме нашата нова българска приятелка, тя е от десет години в Холандия, работи като държавен служител на тази страна, но тъгува за нашата и тази болка я е впрегнала в служба на Църквата, за да не загубим род и вяра някъде по пътя. Чрез нея нашите холандски приятели ни откриха, за да научат повече за Православието и България. Така те преди година ни гостуваха, а сега ние връщаме визитата с големи въпросителни за тях, живота им, за църквата и вярата им.
Продължаваме по пътя, нищо не ни липсва, нашите домакини са се погрижили до най-малката подробност, защо ли не ни учудва и всичко става без суетене, препирня, предпоследни уточнения и разногласия.
Пред нас се разстила Ниската земя, погледът се рее без граница, ливади, пасища, свободно разхождащи се крави, овце, коне… селска идилия? Нима това е капиталистическа, индустриална Холандия, нима модерната епоха е започнала оттук?! Няма ни завод, ни фабрика, ни пушек от комин… И ето виждаме ги, тези големи еднокраки гиганти, махащи безпомощно ръце, за да хванат вятъра, а той им се изплъзва, провира се отвсякъде и ги дразни: „Тръгнете, де, какво стоите, кой ще ви спре?” Не издават звук, отново и отново замятат, просъсквайки „Ще те хванем и укротим, сторили сме го с водата, ще го сторим и с теб, приятелю!” А техните стари роднини, вятърните мелници гледат тъжно, платната им са свити: „Уморихме се да правим брашно и да изпомпваме водата, за нас стрелката удари дванадесети час, вий поемате щафетата!”
Да, природният ресурс, с който разполагат в Холандия се използва ефикасно, да живееш в благоденствие означава много труд, но не нахалос, а с постоянство и търпение. После впрегнатите сили ти се отблагодаряват, а ти благодариш на Твореца, вярата им в Него изглежда неизменна, твърда и прагматична: „Благодарим Ти, Господи за хубавото време, което ни даде, за да сме с нашите приятели от България, да закрепим нашето приятелство, да имаме добри срещи, разговори, за да те славим и следваме Твоята воля. Амин!” Нелицемерни думи, без патос, без излишност, конкретни, прости, от сърце…
Отново спираме, намираме се на дигата, която прегражда Холандия от Северно море. Гледката е невероятна: от двете страни вода, а по средата път, напомня ми за прекосяването на Червено море от евреите при бягството им от египетското робство. Благодарение на това инженерно чудо, дълго над 30 км. холандците предпазват вътрешността на страната от потоп, а и са успели да прибавят към актива едно сладководно езеро (образувало се след преграждането на залива) и две големи територии суша. Делото е завършено през 30-те години на миналия век и част от по-голям комплекс, с който Холандия опитомява водната стихия. От двете страни на дигата има шлюзове, които позволяват свързването на вътрешното езеро с морето, удобно за корабоплаването и за подържане на екологичното равновесие.
Отново на път. Скоро виждаме отбивката за Дален, нашата крайна цел -четирихилядното селце в Източна Холандия на десетина километра от немската граница, окръг Кьоворден, провинция Дренте. Добре дошли в страната на хобитите! Малки спретнати къщурки, една от друга по-хубави, всяка по своему уникална, но в пълна хармония с останалите, пред всяка от тях градина също конкуриращи си друг-друга по красота. Друг свят, друга планета! Разделяме се с неохота, по двама сме настанени в различни семейства, сега, в този момент имаме нужда да говорим, да споделим почудата, да сравняваме и критикуваме…
Къщата на нашите домакини отвън изглежда малка, но вътре е просторна, без излишък и претрупаност, дори е леко спартански обзаведена. Стръмни стълби те отвеждат на втория етаж, където са спалните помещения. Всъщност етажът е мансарден, в спалнята ми има място за легло и бюро, няма гардероб, оставям багажа си на пода. Банята за сметка на това е широка, с вана и душ-кабина, кърпите за гости са оставени, изрядна чистота, трябва ли това въобще да го споменавам?
Слизаме в градината, нашият домакин с гордост ни я показва, веднага търсим познатите ни растения: „Да, това го имаме, също и това! Е, това не и това…” Чувството ни за национална гордост като че ли зависи от броя на растенията, които имаме съвместно. Радваме се, че все пак сме в Европа, как ли би се чувствал тук един африканец? Осъзнаваме, че за краткото време културният шок ни е докопал, добре, че бързаме по план за вечеря, тъй щото на гладен стомах какви ли не мисли ти минават през главата: всичко да сравним, преценим, съпоставим, къде сме ние, къде са те?
Вечерята е в градината на енорийския център, обща за долепената до него къща на пастора. Слънцето е в залез и свети косо, чак сега осъзнаваме, че сме доста на север: дните в този период на годината са дълги, разговорите ни помежду също, поредица от снимки, нови запознанства, но правим нещо ново, събираме масите в едно за една трапеза: „Отче наш…”
До късно през нощта вече върнали се от вечерята говорим с нашите домакини за вярата, за впечатленията и спомените от тяхното гостуване, както и за това, което предстои. Откриваме сходните проблеми: все по-малко млади хора търсят църквата, Бога, избират свои пътища или просто не обсъждат темата; материалната презадоволеност, водеща до празнота и загуба на смисъл; стресът в ежедневието и работата, растящата несигурност и крайния индивидуализъм.
Ден втори, рано сутринта събуждане от птича песен, колко рядко я чуваме в Русе, но все пак не е напълно заглушена от моторния рев и грохота на автомобилите… Най-интересната част от деня предстои: музея на Ван Гог, а преди това посещение на вятърната мелница, превърната отскоро в музей на бита. Посреща ни гостоприемна двойка, която с вълнение ни разказва, как застрашената от събаряне вятърна мелница е спасена и с решение на общинския съвет е превърната в музей, управляван от нарочно създаденото за целта сдружение. Първият етаж е с експонати, датиращи от каменната ера, намерени при разкопки в околността, на втория се преминава бързо към съвремието – посреща ни бръснарски салон от миналия век, макет на събореното кметство, кътове от ежедневния бит, работилница за правене на дървени обуща и др., по нагоре на третия етаж вече сме в сърцето на мелницата – големия млин, системата от ремъци, използващи силата на вятъра за качване на житото, всичко направено, за да се обслужва от един човек: Ян Пол, той е последният мелничар, умрял през 1981 г., но мелницата е все още тук, носи неговото име, дори би могла да влезе в експлоатация след кратки преобразувания. Излизаме на перилата от дъски, опасваща мелницата, досущ като на кораб с въжета се управлява пускането на платната, променя се посоката им според вятъра и се настройва скоростта. Любопитното е, че според постановката на крилата се е водила комуникацията със съседните села: 12 часа (пауза), 12 и 5 (радостно събитие), 12 без 5 (траур), хикс (почивка). В България също е имало вятърни мелници, които за жалост не са се запазили, едни от последните са атракции по Черноморието, а единствената, която все още работи е в Лудогорието при с. Белинци на десетина километра от гр. Исперих.
Следващата спирка е къщата-музей на Ван Гог, но не този големия в Амстердам, а в градчето Нови-Амстердам, където той отсяда за три месеца през 1883 г. Нови-Амстердам е основан от преселници от Амстердам, които търгували по това време с торф, извличан от околните блата. Къщата била малка гостоприемница с кръчма на приземния етаж и стаи за гости на втория. Любопитен е фактът, че напускай гостилницата Винсент оставя свои картини на тавана, които собственикът от яд изгаря, тъй като не получава изцяло дължимия му наем. Роднините му впоследствие го обявяват за черната овца на фамилията, както ни уверява уредничката на музея. Обстойният й разказ ни впечатлява с най-малките подробности, с които тя обрисува живота на художника и епохата, в която той твори. Контрастът между неоспоримия му талант и мизерния му начин на живот ни напомня за богооставеността, за която често говорят светите отци като изпитание по пътя на Божествената лествица. Картините му от този период представят безрадостното и безнадеждно холандско ежедневие, прави впечатление също и от снимките, че хората през тази епоха (и особено жените със свитите им и напукани устни) са неимоверно слаби, изтощени и безжизнени. Случайно ли е, че тогава хората тръгват да откриват Новите земи, първите заселници на Америка са главно от Холандия, Ирландия и Англия, а протестантската им етика се превръща в двигателя за (икономическо) развитие и благоденствие.
Същото това протестантство сега е в криза, вероятно и поради факта, че сега хората са материално обезпечени и задоволени. Църквите се роят, либерализмът е основната доктрина, но нещо се е загубило, а именно традицията, връзката с изначалното, непреходното. Това ли ги накара да потърсят Православието? Със сигурност не сме ние тези, в които те могат да открият автентичния му образ, та ние самите сме толкова повлияни от Запада, носим на плещите си и неговия юридизъм и неговия рационализъм. Единствено Литургията и песнопенията все още пазят автентичното, носят Духа, случват се въпреки нашата немощ, но дори в това, че пеем без хор всички заедно като народ Божий и откликваме на повика „със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” е достатъчно, за да бъдем обявени у нас за „модернисти” и „протестанти”. Колко „немодерни” и „непротестантски” сме всъщност, тъй щото бидейки такива, за каквито ни смятат щяхме да искаме, да опростяваме, да формализираме и изравняваме, а не да търсим смисъла във всяка дума, да се задълбочаваме и най-вече да живеем, това което казваме. Общият знаменател, съобразяването с всички, демократичността работи, но не винаги в корена си има истината, често просто това е пътят с най-малките съпротивления.
В неделя на богослужението осъзнаваме, че отделянето от традицията, отхвърлянето наред с папското владичество и на Църковното предание, съобразяването само с народа има пагубни последици. Какво е Църквата без светиите, без личностите изстрадали своето обожение! Няма Евхаристия, а четири път в годината се пресъздава Тайната вечеря, приема се само „спомена” за Хляба и за Виното! Богослужението остава концентрирано около Писанието и Свещената Книга, пеят се псалмите, тълкува се, говори се благочестиво, твърде малко и твърде кратко, за да не доскучава… Повече получихме от личните ни разговори, от споделянето на житейския ни опит, на това събрание обаче определено му липсваше мистериум! За да не звучи обидно – храмът бе настина импозантен с величествена камбанария (разбираме, че за всяко селище тя е уникална и е служила за ориентир), за жалост без олтар, но с прекрасен орган. Господ Бог да им помага, поне за някои със сигурност мога да кажа, че копнеят по Него истински! Получих за подарък книга от известна холандска богословка Кори тен Боом, но не такава завършила университет, а минала през школата на Холокоста заради помощта, която е оказвала на преследваните от нацистите евреи, със заглавие „Отдаденост”. Господ наистина гледа на сърцето на човека, а всеки, който е го е отворил, за да приеме Божията любов, който Му се уповава безрезервно ще види Небесното царство. Кори проповядва до края на живота си (1983) точно това: „Няма толкова дълбока яма на света, от която Божията любов да не е по-дълбока” (предсмъртните думи на сестра й, с която лежи в концентрационния лагер Равенсбрюк), намирайки сили да прости на своите мъчители, надзирателите в лагера.
Неделния следобед прекарваме на път за холандската Венеция, градчето, преведено на български се казва Козирог. Каналите са много по-малки от венецианските, препълнени обаче с безбройни лодки, повечето от които електрически и в туристическия бизнес лични ясно „зеленото” развитие… Ние се возим достолепно в по-голямо корабче, всички ни дават път, но се намират и такива, които ни подвикват, блъскат ни и се закачат. Накрая разбираме, че и в Холандия вали, най-после тъкмо за прощално. Разговорите ни до късно вечерта продължават и трудно би могло да се пресъздаде всичко, което чувстваме, споделяме и разбираме един за друг. Разхождаме се през даленските улици, дишаме прохладния полски въздух и се наслаждаваме. Откритостта, доверието и благоразположението, с което бяхме приети, прераснаха във взаимно уважение и любов. С доскоро непознати хора споделяхме съкровени неща, изповядвахме се друг другиму, без това да оставя сянка на съмнение и фалш. Несъмнено в културата на тези хора е отвореността и нелицемерието. Дори прозаичният факт, че не слагат пердета на прозорците е показателен за това. Взирахме през тях в дневните им, за да видим нещо нередно, но освен че гледат прекалено много телевизия като нас нищо друго не открихме.
Последен ден, трябва да се сбогуваме, тъжни сме от раздялата, но сме и същевременно радостни от преживяното. Времето е в пълен унисон, ръми, но е приятно. За изпроводяк си вземаме няколко цветя и корени, за да засадим нашето „Ъгълче на Холандия”. Така се казва градче в Холандия, което е най-пряката връзка с Острова, където от другата страна в Есекс е манастира на отец Софроний (Сахаров). Нещо в преживяното ни кара да чувстваме, че молитвите му за нас са били чути. Представяме си, че пътуваме сега за там, споделяме това с холандските ни домакини и се надяваме Бог да благослови пак да се видим. Едно нещо е със сигурност, че животът в Господа не е никак скучен.

Епилог
Кацаме благополучно в Букурещ и слава Богу! На излитане отново се уверяваме в Божията благословия – пътник, качвайки се на самолета заявява, че е загубил паспорта си, от летищните власти ни предупреждават, че няма да излетим без да се намери, всички трябва да проверят багажа си, за да се уверят, че някой не го е „взел” по погрешка. Настъпва суматоха, хората биват подканвани да отварят ръчния си багаж, ние решаваме да се обърнем към Свети Мина с молитва, малко след това отговарящият за полета съобщава, че проблемът е разрешен, така и не разбираме, какво точно се е случило, но благодарим на Бога и светията.
В Букурещ се чувстваме отново като у дома, друго си е на православните Балкани. С приповдигнато настроение пътуваме до отдалечения на 70 километра от Букурещ Русе, по пътя ни се възхищаваме на множеството новопостроени и обновени православни храмове и манастири. Улиците на румънската столица ни изумяват с чистотата си, реда и зеленината. Няма ги обичайните за нашите условия дупки, коловози, прах… Автобусните и трамвайните спирки са декорирани с множество цветя, минувачите с ведри и спокойни изражения чакат редовно пристигащия и обновен градски транспорт. Единствено автомобилите създават хаос с безразсъдното си шофиране. Слава Богу избягваме прословутите букурещки задръствания и благополучно напускаме румънската столица, споделяйки, че евентуално пътуване през София би било много по-натоварващо. Въпреки новия терминал софийското летище не може да се сравнява нито с това в Букурещ, нито с това в Амстердам. Софийската инфраструктура за жалост е може би най-окаяната в цяла Европа, хаосът и сивотата са неизменен спътник особено в крайните квартали и трудно се връзва с прословутия й девиз „Расте, но не старее”. Нашата столица София, Премъдростта Божия, т.е. името на въплътеното Слово Иисус Христос, трудно би могло да се твърди, че днес тя е християнска по дух. Контрастът с Букурещ наистина е очевиден, вместо множество православни храмове и манастири, все по-често сме свидетели, как окултното и езотериката я завладяват.
Може би най-силно подмяната се усеща при вида на статуята на тази сексапилна жрица в центъра на града, с кацнала на ръката й сова-символ на мъдростта, а в краката й, в подлеза пред ЦУМ, е схлупената църквица "Света Петка Самарджийска"…Все пак нашата надежда остава, че България ще преоткрие в истинска светлина съкровището, върху което тя стои. Православието не е музеен експонат, нито ритуална притурка към държавността, не е и доставчик на религиозни услуги и красива благозвучна фасада. Православието е живо свидетелство за Живия Бог, за „единственото потребно”: Господ Иисус Христос!