Всички сме чували и познаваме добре притчата за добрия самарянин. В повечето проповеди на тази тема се говори за това как да му подражаваме и да бъдем милосърдни. В действителност обаче малцина се замислят кой всъщност е самарянинът и кой е моят ближен.
Самаряните са били етнос, с който евреите, от които е и бил в плът нашият Господ Иисус Христос, са били във вражда поради верски различия. Самаряните признавали само Петокнижието, но не и другите книги от Ветхия Завет. Това довело до такава неприязън между тях и останалите, че правоверните евреи дори не разговаряли с тях. Спомнете си учудването на Неговите ученици, когато Иисус не само разговаря със самарянката - по всички човешки закони, а и според Моисеевия закон, една грешница и еретичка, но първото нещо, което Той върши, е да поиска от нея вода, за да пие. Всъщност с този акт Иисус, Който е сърцеведец, показва, че е важно да зачетем ближния, независимо от неговата вяра и етнос, да го предразположим, да видим и извадим наяве доброто в него.
Но да се върнем обратно към притчата за добрия самарянин. Неслучайно Иисус показва милосърдната постъпка именно на един такъв човек, когото всички смятат за враг и неприятел, за вероотстъпник и еретик. Както на други места в Евангелието, нашият Спасител преобръща наопаки човешките представи, ценности и морал, за да демонстрира, че Бог гледа не по външен вид, верска принадлежност и т.н., а по сърце и дела.
Какво се оказва днес? Отново живеем във век, в който има разделения от всякакъв характер; има вражди, раздори. Често се оказва обаче, че точно от хора, които смятаме по една или друга причина за неприятели, ние получаваме благодеяние. Такъв пример ни даде и приятелството ни с протестанти от Холандия - хора, които ние считаме за еретици и за които каноните казват да нямаме общение с тях. Какво да правим, как да постъпваме и как да преценим дали можем да се доверим и да намерим общ език с хора, които имат толкова различна на нашата вяра? Послушахме Евангелието, съдихме по делата и по сърцето, оставайки верни на догмите на Църквата. Нашата мисия бе да ги научим точно на тези истини, които, исторически погледнато, протестанството „забравя”, а тези скромни днешни „самаряни” ни научиха как да помагаме на ближните, как да разпознаем кой е нашият ближен.
Ауке, Кеес, Ингрид и Херма пристигнаха отново в Русе на 11 ноември 2011, като посещението им продължи четири дни. Отново се срещнаха с хората от енорията на „Свети Николай”, с които междувременно бяха завързали приятелства; присъстваха на вечерно богослужение в храм „Света Троица”, където Негово Високопреосвещенство Русенският митрополит Неофит ги поздрави и изрази благодарност за помощта, която предоставят на Българската православна църква и на нейната социална мисия.
Основната цел на тяхното пътуване до България беше да предоставят финансова помощ в подкрепа на децата от Дом за деца с увреждания „Св. Йоан Рилски”, с. Брестовица. Вече втора година отец Димитър, заедно с доброволци от енорията, работи в подкрепа на духовното и емоционалното развитие на децата. В група от 15 деца неговият екип полага усилия за тяхното християнско израстване и приобщаване към живота на Църквата чрез различни дейности като участие в Литургията, църковно пеене, четене на псалми и молитви. Децата имат и занимателни упражнения като рисуване, игри, екскурзии до близки манастири и др.
Отново се състоя вълнуваща среща между неговите възпитаници и нашите холандски приятели. На малко импровизирано тържество холандците връчиха чек със сума, която да се използва за по-нататъшното духовно развитие на децата. Интересното и поучителното е, че тази сума е събирана в продължение на месец от техните енориаши, като в това били включени и децата от тяхната общност. След последното им посещение в Русе и с. Брестовица през месец май 2011 г. те изложили в храма си на табло снимки от посещението, както и картички, изработени от българските деца; показвали на приятелите си и фотоалбуми, подарени им от нас.
Тази проява на милосърдие за нашите деца всъщност ни показа в действие това, за което се говори в Евангелието: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си.” Макар и от друга християнска общност, пък било то и протестантска, тези хора постъпват според заръките на Христос, като оказват конкретна помощ към конкретни личности, в случая – децата от дома. Със сторената от тях милост нашите братя в Христа от Холандия отговарят на въпроса от евангелския текст: ”Кой е моят ближен?”. Всъщност всичко това е доказателство, че навсякъде, където има любов, има и частица от православието, но и че не може да има православие без любов.
29 ноември 2011, вторник
29 юни 2011, сряда
Никога не сме били модерни! За нов диалог между Изтока и Запада
Никога не сме били модерни! За нов диалог между Изтока и Запада
Дебатите за модернизма, а напоследък и неговите пост-производни, както и за глобализацията и прокламирания чрез нея “край на историята” (Фукояма) все повече навлизат и в българското обществено пространство. Типично за общество, намиращо се в периферията на световните глобализационни процеси и в частност на европейските такива, реакцията към Запада, доминиращата култура в тази епоха, е нееднозначна и поляризираща. От една страна се наблюдава безкритично и консуматорско приемане на всичко, което тази култура ни предлага, както в материалната (луксозни стоки, лайфстайл, медии и т.н.), така и духовната (неолиберализъм, хедонизъм, рационализъм и др.) сфери, а от друга тотално отричане на всичко западно (и чуждо) и митологизиране на собствено националната култура. Проявите на последното са най-различни, като се започне от утвърждаването на националистически партии и идеологии и се стигне до засилен интерес към традициите в бита, фолклора, а и в религията. Последната се интерпретира като бастион на българщината, пазител на националния дух и култура, което не пречи на някои нейни представители да се ползват от материалните облаги на западната култура за потрес на техните подопечни. Характерно е, че и двете течения боравят с клишета и възприемат западната култура като нещо монолитно и непротиворечащо си, като правят малки или никакви усилия да навлязат по-надълбоко в дебатите и противоречията, които самата западна цивилизация и нейните общества непрекъснато произвеждат, да се включат диалогично в тези процеси без комплекси, творчески, както и без страх от асимилация и загуба на собствената идентичност.
Основната теза, която това есе застъпва е, че всъщност ние никога не сме били модерни, както Запада, така и Изтока, което може би за последния, така или иначе се подразбира, теза за първи път формулирана от френския социолог Бруно Латур в неговата едноименна книга, проблематизираща западното (в частност социално) мислене, но е и пледоария за нов диалог между двете до преди 20 години воюващи помежду си европейски половини.
Като начало ще трябва да отговорим на въпроса, що е модернизация? Какви са различните разбирания и рекции спрямо нея? Нещо лошо ли е тя сама по себе си и как да тълкуваме противопоставянето между “традиционалисти” и “модернисти”?
В дебатите обикновено интуитивно терминът модерен се употребява за някой, който е напредничав, късащ с архаичното минало, поставящ ново начало, неизменно има конфронтация между предишния (консервативния, традиционния) и модерния, като победител е последният. Напоследък обаче се забелязва обръщане на логиката: модернизацията се използва като плашило, може би предвид неуспешните реформи и обществени иновации в страните от периферията, копиращи безкритично западните модели, но т.нар. игра с нулев резултат се запазва, борави се задължително с категориите на победители и победени.
Модерността в утилитарния й смисъл се схваща като способност да си съвременен, да си в крак с времето и модата, т.е. да обслужваш духът на времето (Zeitgeist). Новото в този смисъл се превръща в ценност само по себе си. В случая също става въпрос за идеологизация, тъй като пълно скъсване с миналото, откриването на нещо съвършено ново е мит. Брутален пример за това е революцията. Латур подробно описва, как участниците в т.нар. Френска революция я митологизират с цената на многобройни човешки животи приключили на ешафода (едно наистина иновативно творение на човешки за жалост зъл гений). Не толкова кървав пример са модните подиуми на същите тези места но няколко столетия по-късно, на които се диктува стила на обличане, където всичко ново е всъщност добре позабравено старо.
Разбира се, ако критиците на модерността визират точно тези нейни прояви, т.е. като една масова консуматорска култура, превърнала себе си в самоцел и възхваляваща всяка своя нова придобивка, било то новата игра на Нинтендо или най-последния модел Уондърбра, трудно бихме могли да отречем негативите на тази материална култура. От друга страна, като най-ярък контраст изникват в съзнанието ми джихад-бойците готови да се самовзривят в защита на своята традиция, несвенейки се обаче да използват най-модерните компютърни технологии, за да проникнат в сърцето на врага.
Моята пледория е за една друга модернизация, за способността потребностите на дадено общество да се обслужват, за баланса на удовлетворяване на личните и колективните такива, без самата тя да се превръща в самоцел. И най-вече за общество, което има критериите да йерархизира своите потребности, продиктувано от творческото осмисляне на човешкото битие и проблемите и въпросите, които съвремието поставя.
Книгата на Латур „Никога не сме били модерни” всъщност представя по един уникален начин проблемите, които нашата мислена модерност, модерността като мит и мираж носи със себе си. Начин, заслужаващ адмирации, тъй като е осъществен от представител на тази култура. Латур напипва метафизичната същина на проблема благодарение на антропологията и опита му в изследването на чужди (примитивни?) култури. От една страна западната епистемологията е същностно платоническа в противопоставянето й на социалното и природното, същевременно дефрагментирайки ги в различни дискурси. В тези деконструкции, наричани от Латур „пречистване” се случва непрекъснато разделяне на две онтологии: „човешка” и „не-човешка”. Конституцията, както Латур нарича модус вивенди на съвременната култура се състои в опосредствяване („превода”) на амалгамите от „природното” и „човешкото” и тяхното дискурсно „пречистване” (разделяне), което представлява видимата му част. Проблемът според Латур се състои в това, че безсловесното мнозинство на хибридите (човеци и не-човеци), а с езика на Мартин Бубер това е словесната диада Аз-То. Светът непрекъснато трупа опит, като по този начин множеството Аз-То непрекъснато нараства, а чрез Аз-Ти се създава светът на връзката, т.е. чрез словото се случва пречистването. Според Бубер три са сферите, които съграждат светът на връзката:
Първата: животът с природата. Тук връзката е доезикова. Креатурите, които надигат глава, искат от нас да получат имена, за да се случи нашето говорене на Ти с тях.
Втората: животът с човека. Тук връзката е явна и езиково оформена. Можем да дарим нашето Ти и да ни отвърнат със същото.
Третата: животът с духовните същности. Връзката тук е лишена от език, но опложда езика. Не чуваме речено Ти, но се чувстваме призовани и отвръщаме – образотворейки, мислейки, действайки…Във всяка сфера, с всичко ставащо настоящо за нас, ние поглеждаме към превала на вечното Ти, долавяме полъх от него; във всяко Ти, и според както подобава за всяка от сферите, ние се обръщаме към вечното Ти. (Аз и Ти, стр. 6)
Латур показва, че именно във връзката, която непрекъснато осъществяваме с природата, ние оставаме предмодерни, защото почваме да разговаряме с То, започваме да го виждаме в неговата цялост, минавайки на Ти.
Модерността всъщност се състои в разделянето на тези две словесни диади, на издигането на Аза над всичко. Светът се обективира, съставя се от нещата сами по себе си. Ти става Той и Тя. Бог (вечното Ти) също е отстранен, бидейки индивидуализиран, т.е. приет вътрешно като част от Аз. Всичко това води до свръхактивността и експанзионичността на Запада. Латур „размагьосва” тази система, в която критиката винаги бива заглушена, правейки модерните непобедими: ако например ги критикуваш, че поразяват природата, ще ти отговорят, че тя има своите закони, ако сбъркат нещо в обществото, ще кажат все пак то е независимо, ако им кажеш, че имат вина спрямо Бога, ще отвърнат, че Той ни е оставил свободната ни воля. Всепобеждаваща игра между иманентност и трансцендентност!
Какво се обърка?
Дойде 1989: Западът победи, Берлинската стена рухна, с това лъсна простата истина, че собственият ти прогрес бе за сметката на мизерията и нарушената природа на целия свят. Вярата в прогреса и непрекъснатия напредък на човешката цивилизация се разклати, а тя служеше централна роля в процеса на разделяне. В тази светлина Латур тълкува и постмодерния дебат, а именно като разочарование и липса на отговори, на въпросите, които съвремието поставя, най-вече във връзка с глобалните екологични проблеми. Какво предлага той? Преформулиране на това, що е модерност, създаване на модерна антропология, която да проследява мрежите между човеците и нечовеците. Но това е отговор само за сфера 1, а разделянето е и в две и три? Как Азът да се откаже, че е само и единствено Аз? Тук пречи прагматизма на западния човек, той все още вярва, че може да намери спасителна формула. За това и пледирам за диалог между Изтока и Запада, за възстановяване на връзката Аз-Ти, т.е. решение за сфера две, в която неминуемо ще открием, че не сме сами…
Дебатите за модернизма, а напоследък и неговите пост-производни, както и за глобализацията и прокламирания чрез нея “край на историята” (Фукояма) все повече навлизат и в българското обществено пространство. Типично за общество, намиращо се в периферията на световните глобализационни процеси и в частност на европейските такива, реакцията към Запада, доминиращата култура в тази епоха, е нееднозначна и поляризираща. От една страна се наблюдава безкритично и консуматорско приемане на всичко, което тази култура ни предлага, както в материалната (луксозни стоки, лайфстайл, медии и т.н.), така и духовната (неолиберализъм, хедонизъм, рационализъм и др.) сфери, а от друга тотално отричане на всичко западно (и чуждо) и митологизиране на собствено националната култура. Проявите на последното са най-различни, като се започне от утвърждаването на националистически партии и идеологии и се стигне до засилен интерес към традициите в бита, фолклора, а и в религията. Последната се интерпретира като бастион на българщината, пазител на националния дух и култура, което не пречи на някои нейни представители да се ползват от материалните облаги на западната култура за потрес на техните подопечни. Характерно е, че и двете течения боравят с клишета и възприемат западната култура като нещо монолитно и непротиворечащо си, като правят малки или никакви усилия да навлязат по-надълбоко в дебатите и противоречията, които самата западна цивилизация и нейните общества непрекъснато произвеждат, да се включат диалогично в тези процеси без комплекси, творчески, както и без страх от асимилация и загуба на собствената идентичност.
Основната теза, която това есе застъпва е, че всъщност ние никога не сме били модерни, както Запада, така и Изтока, което може би за последния, така или иначе се подразбира, теза за първи път формулирана от френския социолог Бруно Латур в неговата едноименна книга, проблематизираща западното (в частност социално) мислене, но е и пледоария за нов диалог между двете до преди 20 години воюващи помежду си европейски половини.
Като начало ще трябва да отговорим на въпроса, що е модернизация? Какви са различните разбирания и рекции спрямо нея? Нещо лошо ли е тя сама по себе си и как да тълкуваме противопоставянето между “традиционалисти” и “модернисти”?
В дебатите обикновено интуитивно терминът модерен се употребява за някой, който е напредничав, късащ с архаичното минало, поставящ ново начало, неизменно има конфронтация между предишния (консервативния, традиционния) и модерния, като победител е последният. Напоследък обаче се забелязва обръщане на логиката: модернизацията се използва като плашило, може би предвид неуспешните реформи и обществени иновации в страните от периферията, копиращи безкритично западните модели, но т.нар. игра с нулев резултат се запазва, борави се задължително с категориите на победители и победени.
Модерността в утилитарния й смисъл се схваща като способност да си съвременен, да си в крак с времето и модата, т.е. да обслужваш духът на времето (Zeitgeist). Новото в този смисъл се превръща в ценност само по себе си. В случая също става въпрос за идеологизация, тъй като пълно скъсване с миналото, откриването на нещо съвършено ново е мит. Брутален пример за това е революцията. Латур подробно описва, как участниците в т.нар. Френска революция я митологизират с цената на многобройни човешки животи приключили на ешафода (едно наистина иновативно творение на човешки за жалост зъл гений). Не толкова кървав пример са модните подиуми на същите тези места но няколко столетия по-късно, на които се диктува стила на обличане, където всичко ново е всъщност добре позабравено старо.
Разбира се, ако критиците на модерността визират точно тези нейни прояви, т.е. като една масова консуматорска култура, превърнала себе си в самоцел и възхваляваща всяка своя нова придобивка, било то новата игра на Нинтендо или най-последния модел Уондърбра, трудно бихме могли да отречем негативите на тази материална култура. От друга страна, като най-ярък контраст изникват в съзнанието ми джихад-бойците готови да се самовзривят в защита на своята традиция, несвенейки се обаче да използват най-модерните компютърни технологии, за да проникнат в сърцето на врага.
Моята пледория е за една друга модернизация, за способността потребностите на дадено общество да се обслужват, за баланса на удовлетворяване на личните и колективните такива, без самата тя да се превръща в самоцел. И най-вече за общество, което има критериите да йерархизира своите потребности, продиктувано от творческото осмисляне на човешкото битие и проблемите и въпросите, които съвремието поставя.
Книгата на Латур „Никога не сме били модерни” всъщност представя по един уникален начин проблемите, които нашата мислена модерност, модерността като мит и мираж носи със себе си. Начин, заслужаващ адмирации, тъй като е осъществен от представител на тази култура. Латур напипва метафизичната същина на проблема благодарение на антропологията и опита му в изследването на чужди (примитивни?) култури. От една страна западната епистемологията е същностно платоническа в противопоставянето й на социалното и природното, същевременно дефрагментирайки ги в различни дискурси. В тези деконструкции, наричани от Латур „пречистване” се случва непрекъснато разделяне на две онтологии: „човешка” и „не-човешка”. Конституцията, както Латур нарича модус вивенди на съвременната култура се състои в опосредствяване („превода”) на амалгамите от „природното” и „човешкото” и тяхното дискурсно „пречистване” (разделяне), което представлява видимата му част. Проблемът според Латур се състои в това, че безсловесното мнозинство на хибридите (човеци и не-човеци), а с езика на Мартин Бубер това е словесната диада Аз-То. Светът непрекъснато трупа опит, като по този начин множеството Аз-То непрекъснато нараства, а чрез Аз-Ти се създава светът на връзката, т.е. чрез словото се случва пречистването. Според Бубер три са сферите, които съграждат светът на връзката:
Първата: животът с природата. Тук връзката е доезикова. Креатурите, които надигат глава, искат от нас да получат имена, за да се случи нашето говорене на Ти с тях.
Втората: животът с човека. Тук връзката е явна и езиково оформена. Можем да дарим нашето Ти и да ни отвърнат със същото.
Третата: животът с духовните същности. Връзката тук е лишена от език, но опложда езика. Не чуваме речено Ти, но се чувстваме призовани и отвръщаме – образотворейки, мислейки, действайки…Във всяка сфера, с всичко ставащо настоящо за нас, ние поглеждаме към превала на вечното Ти, долавяме полъх от него; във всяко Ти, и според както подобава за всяка от сферите, ние се обръщаме към вечното Ти. (Аз и Ти, стр. 6)
Латур показва, че именно във връзката, която непрекъснато осъществяваме с природата, ние оставаме предмодерни, защото почваме да разговаряме с То, започваме да го виждаме в неговата цялост, минавайки на Ти.
Модерността всъщност се състои в разделянето на тези две словесни диади, на издигането на Аза над всичко. Светът се обективира, съставя се от нещата сами по себе си. Ти става Той и Тя. Бог (вечното Ти) също е отстранен, бидейки индивидуализиран, т.е. приет вътрешно като част от Аз. Всичко това води до свръхактивността и експанзионичността на Запада. Латур „размагьосва” тази система, в която критиката винаги бива заглушена, правейки модерните непобедими: ако например ги критикуваш, че поразяват природата, ще ти отговорят, че тя има своите закони, ако сбъркат нещо в обществото, ще кажат все пак то е независимо, ако им кажеш, че имат вина спрямо Бога, ще отвърнат, че Той ни е оставил свободната ни воля. Всепобеждаваща игра между иманентност и трансцендентност!
Какво се обърка?
Дойде 1989: Западът победи, Берлинската стена рухна, с това лъсна простата истина, че собственият ти прогрес бе за сметката на мизерията и нарушената природа на целия свят. Вярата в прогреса и непрекъснатия напредък на човешката цивилизация се разклати, а тя служеше централна роля в процеса на разделяне. В тази светлина Латур тълкува и постмодерния дебат, а именно като разочарование и липса на отговори, на въпросите, които съвремието поставя, най-вече във връзка с глобалните екологични проблеми. Какво предлага той? Преформулиране на това, що е модерност, създаване на модерна антропология, която да проследява мрежите между човеците и нечовеците. Но това е отговор само за сфера 1, а разделянето е и в две и три? Как Азът да се откаже, че е само и единствено Аз? Тук пречи прагматизма на западния човек, той все още вярва, че може да намери спасителна формула. За това и пледирам за диалог между Изтока и Запада, за възстановяване на връзката Аз-Ти, т.е. решение за сфера две, в която неминуемо ще открием, че не сме сами…
13 юни 2011, понеделник
Относно от необходимостта ни от принадлежност
Относно необходимостта ни от принадлежност
Защо е нужно постоянно да ставаме свидетели на актове, в които се церемониализира необходимостта на хората да принадлежат към дадена кауза, идея, личност или структура? Защо хората постоянно търсят това и са склонни да го смятат за неизменна и съществена дори осмисляща живота част от тяхното битие?
Очевидно човекът е homo sociologicus, стремящ се да живее в хармоничен обществен ред, да знае своето място и какво му е позволено и забранено. Очевидно последна инстация за това не може да е самият той, а някой над него, в този смисъл му е потребно обществото и обществения ред, конструират се йерархиите, правилата и начините на изкачване по стълбицата, моралните норми, с които да се съобразяват всички. Човекът като че ли е забравил или иска да забрави, че съществува друга по-висша, отвъд световна инстанция, а решава да се съобразява с това, което „мнозинството” смята за правилно и вярно. Редица са историческите примери, когато „мнозинството” греши, а малцина са тези, надигнали глас в защита на правдата. Освен това „мнозинството” се оказва също толкова имагинерно, колкото и представата, че е възможно да се постигне хармоничен обществен ред, но говорители на „мнозинството” не липсват, които ни убеждават, какво било в общ интерес, за наше благо и просперитет. Очевидно тази малка групичка хора говорители изобретява „мнозинството”, измисля обществения модел, обяздва го и започва да се разпорежда с без друго хванатите в капан „мишлета”, които въртят неизменното колело работа-шопинг-пред телевизора-работа, като им обяснява, колко справедливо е това и колко биха били нещастни, ако не продължават да работят. Бедният човечец няма как да разбира, че това е единствено и само начин, той да бъде подчинен и експлоатиран, да бъде вкаран в една йерхаризирана система, в която само изпълнявайки определени и зададени отгоре команди можеш да прогресираш. Принципът на действие в историята е един и същ и много прилича на това, което бяхме свидетели преди повече от 20 години. В статията „Млади тамплиерчета, като пионерчета” (http://e-vestnik.bg/11918/mladi-tampliercheta-kato-pionercheta/) чудесно ни се напомня, как се индоктринира младото поколение и тук не става въпрос за тамплиерите в частност, а за всяка структура, която се опитва като раково образование да наложи своя йерархичен властови модел в общественото пространство, вместо да се работи в насока за модел на самоорганизиране, в който водещи са не функциите и ролите, а качествата и личната отговорност. Защо обаче продължаваме болезнено да изпитваме необходимостта да принадлежим към структури, които ни подчиняват и обезличават. Предпочитаме уютното и топло местенце сред масата хора, отколкото възможността да се самоопределим, дори оставяйки настрана факта, че го причиняваме не само на себе си, но и възпитаваме децата ни в това.
Да, със сигурност човекът има нужда от принадлежност и общение, въпреки че ни се втълпява, че е по-лесно да се живее сам, да отговаряш само за себе си и това е другата крайност на свръхиндивидуализацията. Оказва се, че съвременният човек е хванат между клещите на Сцила и Харибда, от една страна свръхрегулацията и свръхнормативизацията на обществения и личен живот, а от друга страна – самодисциплиниране и самоексплоатиране на превърналото се норма свръхиндивидуализирано битие. Защо всъщност се озовава там? Поради стремежът му да има хармонично, безболезнено и безпрепятствено битие, да има сигурност и предсказуемост в това, което има да му се случва, да знае, какво ще го сполети в обозримото бъдеще и да е господар на своята съдба и това, което се случва около него и най-вече да се сдобие с определени правила и рецепти, които да следва, за да му бъде гарантирано всичко по-горе изброено. Просто казано, защото е готов да продаде свободата си срещу малко повече сигурност. По парадоксален и краен начин това бе илюстрирано в нашето близкото минало, когато 1,5 милиона българи сториха това, със съзнанието, че вършат нещо добро, че принадлежат на добрата и „сигурна” страна: ДС („Държавна сигурност”). Каква по-голяма сигурност от това! Дори самата вездесъща БКП имаше 300 хиляди по-малко членове, изглежда комунистическата идея се оказа по-малко привлекателна:
(http://www.svobodata.com/page.php?pid=5701&rid=154). Историята показа, че тези принадлежности не са били без условия и без последици. В замяна на това, чрез малки стъпчици и малки компромисчета, започваш първо с доносче до колегата или съседа, после да клеветиш или отстраняваш чрез интриги неудобните, лично да се облагодетелстваш, заради познанствата и връзките си, а след това да манипулираш, смазваш или психически или физически да унищожаваш хора, които имат друго виждане.
Не попадаме ли и сега в подобни клопки, не продаваме ли твърде евтино в този „несигурен” и „нестабилен” свят, както медиите постоянно ни втълпяват, заплашен от тероризъм, глобални катастрофи, епидемии и пр,. нашата свобода, търсейки спокойствие и сигурност. Схемите са подобни, начините може би по-изтънчени, но крайният резултат е същият: в начин на живот и хоби се превръща това прегазваш другите, за да постигнеш някакво удовлетворение и лично щастие.
Странното е, че в същия този век, свободата също се превърна в идеология, за всички свободо- и различномислещи също бе измислено „лекарство”: личната свобода се превърна във фикс-идея, хедонизмът – начин на живот, човекът – в господар на себе си и на собствената си съдба. Всеки има своята истина, всеки има правото да я отстоява. Правото да си различен, правото да имаш, правото да правиш това, което смяташ сам за правилно. Резултатът: прекалено малък свят, в който всеки се бори за своето щастие за сметка на другите. Свят, в който една малка прослойка ходи на фитнес, за да стопява излишните килограми, когато в същото това време, в същия този свят, други умират от глад. По парадоксален начин системата отново ни „продава” като свобода увеличените възможности за избор в световния хипер-маркет, а притежаването – за висша норма за осмислен и осъществен живот. Дали това ще са стоки, капитали, хора, зависи само от това, къде се намираш в йерархичната стълбица.
Запълващи постоянно потребностите, които тази система всеки ден ни създава, хората все пак усещат, че има и нещо друго, копнеят за близост и човещина. Човекът все пак иска да принадлежи към общност от хора, да се чувства приет, признат, уважаван и обичан, но и да бъде самостоятелен, свободен и различен. Човекът копнее такава принадлежност, която да му даде истинска свобода. Да, има такава принадлежност, която ни е дадена доброволно и свободно и която не изисква от нас да вършим това, което нашите родители са вършили или това, което все още ни се налага като модел на поведение, за да „успеем в живота”, това е принадлежността към Любовта, принадлежността към Богооткровението, която Иисус Христос донесе на земята и общността, която Той основа, т.е Църквата, безусловно, даром и без никакви фатални последици за нас, а напротив принадлежайки и пребивавайки в любовното взаимоотношение с Него в общността на верните Му да придобием вечен живот, победа над смъртта и с това наистина успешен живот.
Защо е нужно постоянно да ставаме свидетели на актове, в които се церемониализира необходимостта на хората да принадлежат към дадена кауза, идея, личност или структура? Защо хората постоянно търсят това и са склонни да го смятат за неизменна и съществена дори осмисляща живота част от тяхното битие?
Очевидно човекът е homo sociologicus, стремящ се да живее в хармоничен обществен ред, да знае своето място и какво му е позволено и забранено. Очевидно последна инстация за това не може да е самият той, а някой над него, в този смисъл му е потребно обществото и обществения ред, конструират се йерархиите, правилата и начините на изкачване по стълбицата, моралните норми, с които да се съобразяват всички. Човекът като че ли е забравил или иска да забрави, че съществува друга по-висша, отвъд световна инстанция, а решава да се съобразява с това, което „мнозинството” смята за правилно и вярно. Редица са историческите примери, когато „мнозинството” греши, а малцина са тези, надигнали глас в защита на правдата. Освен това „мнозинството” се оказва също толкова имагинерно, колкото и представата, че е възможно да се постигне хармоничен обществен ред, но говорители на „мнозинството” не липсват, които ни убеждават, какво било в общ интерес, за наше благо и просперитет. Очевидно тази малка групичка хора говорители изобретява „мнозинството”, измисля обществения модел, обяздва го и започва да се разпорежда с без друго хванатите в капан „мишлета”, които въртят неизменното колело работа-шопинг-пред телевизора-работа, като им обяснява, колко справедливо е това и колко биха били нещастни, ако не продължават да работят. Бедният човечец няма как да разбира, че това е единствено и само начин, той да бъде подчинен и експлоатиран, да бъде вкаран в една йерхаризирана система, в която само изпълнявайки определени и зададени отгоре команди можеш да прогресираш. Принципът на действие в историята е един и същ и много прилича на това, което бяхме свидетели преди повече от 20 години. В статията „Млади тамплиерчета, като пионерчета” (http://e-vestnik.bg/11918/mladi-tampliercheta-kato-pionercheta/) чудесно ни се напомня, как се индоктринира младото поколение и тук не става въпрос за тамплиерите в частност, а за всяка структура, която се опитва като раково образование да наложи своя йерархичен властови модел в общественото пространство, вместо да се работи в насока за модел на самоорганизиране, в който водещи са не функциите и ролите, а качествата и личната отговорност. Защо обаче продължаваме болезнено да изпитваме необходимостта да принадлежим към структури, които ни подчиняват и обезличават. Предпочитаме уютното и топло местенце сред масата хора, отколкото възможността да се самоопределим, дори оставяйки настрана факта, че го причиняваме не само на себе си, но и възпитаваме децата ни в това.
Да, със сигурност човекът има нужда от принадлежност и общение, въпреки че ни се втълпява, че е по-лесно да се живее сам, да отговаряш само за себе си и това е другата крайност на свръхиндивидуализацията. Оказва се, че съвременният човек е хванат между клещите на Сцила и Харибда, от една страна свръхрегулацията и свръхнормативизацията на обществения и личен живот, а от друга страна – самодисциплиниране и самоексплоатиране на превърналото се норма свръхиндивидуализирано битие. Защо всъщност се озовава там? Поради стремежът му да има хармонично, безболезнено и безпрепятствено битие, да има сигурност и предсказуемост в това, което има да му се случва, да знае, какво ще го сполети в обозримото бъдеще и да е господар на своята съдба и това, което се случва около него и най-вече да се сдобие с определени правила и рецепти, които да следва, за да му бъде гарантирано всичко по-горе изброено. Просто казано, защото е готов да продаде свободата си срещу малко повече сигурност. По парадоксален и краен начин това бе илюстрирано в нашето близкото минало, когато 1,5 милиона българи сториха това, със съзнанието, че вършат нещо добро, че принадлежат на добрата и „сигурна” страна: ДС („Държавна сигурност”). Каква по-голяма сигурност от това! Дори самата вездесъща БКП имаше 300 хиляди по-малко членове, изглежда комунистическата идея се оказа по-малко привлекателна:
(http://www.svobodata.com/page.php?pid=5701&rid=154). Историята показа, че тези принадлежности не са били без условия и без последици. В замяна на това, чрез малки стъпчици и малки компромисчета, започваш първо с доносче до колегата или съседа, после да клеветиш или отстраняваш чрез интриги неудобните, лично да се облагодетелстваш, заради познанствата и връзките си, а след това да манипулираш, смазваш или психически или физически да унищожаваш хора, които имат друго виждане.
Не попадаме ли и сега в подобни клопки, не продаваме ли твърде евтино в този „несигурен” и „нестабилен” свят, както медиите постоянно ни втълпяват, заплашен от тероризъм, глобални катастрофи, епидемии и пр,. нашата свобода, търсейки спокойствие и сигурност. Схемите са подобни, начините може би по-изтънчени, но крайният резултат е същият: в начин на живот и хоби се превръща това прегазваш другите, за да постигнеш някакво удовлетворение и лично щастие.
Странното е, че в същия този век, свободата също се превърна в идеология, за всички свободо- и различномислещи също бе измислено „лекарство”: личната свобода се превърна във фикс-идея, хедонизмът – начин на живот, човекът – в господар на себе си и на собствената си съдба. Всеки има своята истина, всеки има правото да я отстоява. Правото да си различен, правото да имаш, правото да правиш това, което смяташ сам за правилно. Резултатът: прекалено малък свят, в който всеки се бори за своето щастие за сметка на другите. Свят, в който една малка прослойка ходи на фитнес, за да стопява излишните килограми, когато в същото това време, в същия този свят, други умират от глад. По парадоксален начин системата отново ни „продава” като свобода увеличените възможности за избор в световния хипер-маркет, а притежаването – за висша норма за осмислен и осъществен живот. Дали това ще са стоки, капитали, хора, зависи само от това, къде се намираш в йерархичната стълбица.
Запълващи постоянно потребностите, които тази система всеки ден ни създава, хората все пак усещат, че има и нещо друго, копнеят за близост и човещина. Човекът все пак иска да принадлежи към общност от хора, да се чувства приет, признат, уважаван и обичан, но и да бъде самостоятелен, свободен и различен. Човекът копнее такава принадлежност, която да му даде истинска свобода. Да, има такава принадлежност, която ни е дадена доброволно и свободно и която не изисква от нас да вършим това, което нашите родители са вършили или това, което все още ни се налага като модел на поведение, за да „успеем в живота”, това е принадлежността към Любовта, принадлежността към Богооткровението, която Иисус Христос донесе на земята и общността, която Той основа, т.е Църквата, безусловно, даром и без никакви фатални последици за нас, а напротив принадлежайки и пребивавайки в любовното взаимоотношение с Него в общността на верните Му да придобием вечен живот, победа над смъртта и с това наистина успешен живот.
30 май 2011, понеделник
Любовта няма граници
Повторното посещение на нашите протестантски приятели от Холандия (пастор Ауке, Зита, Кеес и Лиз) от енорията в Дален приключи. Човешкият и личен контакт, който този обмен роди - не. В сърцата ни остана светла тъга и очакването, че отново ще се видим. Научихме много един от друг, но по-важното е, че тази среща засвидетелства на всеки един от нас, че Божията милост и благодат не познават граници.
Границите са наше дело, отграждането, както пише проф. Калин Янакиев, създаването на отградените от Бога територии, където да се случва нашата воля, а не Неговата, както всеки път измолваме в „Отче, наш”, са проява на нашето вироглавство и непокорство. Пътят обратно минава през метаноята („промяната на ума”), чрез събличането на стария и обличането на новия човек. Как се случва това и каква е ролята на общността и общението, пребиваването във взаимната любов и съработничеството с Бога, са въпросите, които ни вълнуват и може би срещата ни с тази холандска група не бешее случайна. Оказва се, че не може самодоволно да смятаме, че щом имаме правата вяра (вярната, правилната догматика) спасението ни е в кърпа вързано. От теория до практика има огромен път да се извърви. Прагматичните холандци го вървят и в един момент стигат до догмата. Ние, правоверните, цял живот стоим в догмата и не мърдаме на сантиметър от нея от страх да не сбъркаме нещо и накрая - какво, загубваме ме се в превода; животът и реалността тотално са ни подминали.
Пиша с болка. Любовта е изстрадване, трънен път. Пиша с болка за нашата църква, за това, че в нея солта обезсолява, но се държи на това, че на етикета пише "сол". Пиша с болка, че плодът, който получаваме, нагарча, че ябълката е червива. Пиша с болка, че не четем Светото Евангелие, че не се замисляме и оставаме глухи и неми. Да, нашите икони са богословие; да, нашето песнопение е богословие; да, нашите служби са богословие, а какво е в сърцата ни?
Създаваме граници, отделяме и разделяме всичко – иконите са на иконографите, пеенето – на хористите, службите – на свещениците, богословието – на богословите, а за нас остава насладата от театрото в неделя и мазохистичното изпълнение на правилата според степента на нашата лудост. И какво, четем постоянно за другите, за да оправдаваме нашата съвест - католиците били такива, протестантите – онакива. Етикетираме хората, като с това отново ги делим. Трябва ли въобще да има дявол - та ние му вършим работата трижди по-усърдно? Голямата заблуда е да смятаме, че сами ще се спасим, а дали тук ще спорим за вярата и делата е второстепенно.
Разсъждаването в юридически или органични категории и противопоставянето между етика и етос са в основата на нашите догматични различия, но в крайна сметка личността на човека не е само неговият разсъдък. Защо отричаме, че един католик или протестант може да греши в разсъжденията си, но в делата си, следвайки порива на сърцето и Божията воля няма да излезе по-оправдан на идния съд, отколкото един православен, който разсъждава вярно, но действията му, мислите на сърцето му не са това, което прави неговият ум? Не се ли крие тук фарисейщината, не се ли крие тук самозаблудата? Праведници ли е дошъл Господ да призове или грешници към покаяние и кой си ти да съдиш брата си? Не се ли уповаваме на един и същ Бог, не призоваваме ли едно и също име – Иисусовото?
По делата ще ги познаете. Господ е сърцевед; Той едва ли гледа буквата на богословското разсъждение. Нека станем първо човеци, а ако е рекъл Бог - и богослови ще бъдем. Липсата на любов, и то любов дейна, любов саможертвена, всеотдайна, това е препъникамъкът на нашето спасение. Какво ни ползват молитвите, постът, ако видим брата си, че е зле и му кажем: иди си, ще се моля за теб? Кой човек, ако синът му му поиска хляб, ще му даде камък?
Едва ли с няколко срещи бихме могли наистина да се опознаем, но желанието за общение, желанието да научиш повече за другия - това е признак, че има откровено отношение, че се подхожда без лицемерие, без задни мисли. Тук при нас маските имат приоритет - да се покажем такива, каквито не сме, да имаме авторитет, да ни уважават, да ни вземат за нещо повече от това, което сме. Защо се получава така, защо, когато общуваме с някого по-дълго време, се налага отново и отново да прилагаме тези трикове, за да не се минем, за да не се потрудим малко повече, за да си спестим болката, унижението, провала? Защо е тази неприязън към грешката, към несъвършенството, като ние самите сме пълни с тях? Защо постоянно търсим вината у другия?
Нямаме вина за нищо, не сме виновни. Изкупени сме от всичко това, но избираме да грешим и да страдаме, макар грехът да ни носи нещастие; защото е мъчително да се освободим от това бреме и да понесем Божието иго и бреме...
Границите са наше дело, отграждането, както пише проф. Калин Янакиев, създаването на отградените от Бога територии, където да се случва нашата воля, а не Неговата, както всеки път измолваме в „Отче, наш”, са проява на нашето вироглавство и непокорство. Пътят обратно минава през метаноята („промяната на ума”), чрез събличането на стария и обличането на новия човек. Как се случва това и каква е ролята на общността и общението, пребиваването във взаимната любов и съработничеството с Бога, са въпросите, които ни вълнуват и може би срещата ни с тази холандска група не бешее случайна. Оказва се, че не може самодоволно да смятаме, че щом имаме правата вяра (вярната, правилната догматика) спасението ни е в кърпа вързано. От теория до практика има огромен път да се извърви. Прагматичните холандци го вървят и в един момент стигат до догмата. Ние, правоверните, цял живот стоим в догмата и не мърдаме на сантиметър от нея от страх да не сбъркаме нещо и накрая - какво, загубваме ме се в превода; животът и реалността тотално са ни подминали.
Пиша с болка. Любовта е изстрадване, трънен път. Пиша с болка за нашата църква, за това, че в нея солта обезсолява, но се държи на това, че на етикета пише "сол". Пиша с болка, че плодът, който получаваме, нагарча, че ябълката е червива. Пиша с болка, че не четем Светото Евангелие, че не се замисляме и оставаме глухи и неми. Да, нашите икони са богословие; да, нашето песнопение е богословие; да, нашите служби са богословие, а какво е в сърцата ни?
Създаваме граници, отделяме и разделяме всичко – иконите са на иконографите, пеенето – на хористите, службите – на свещениците, богословието – на богословите, а за нас остава насладата от театрото в неделя и мазохистичното изпълнение на правилата според степента на нашата лудост. И какво, четем постоянно за другите, за да оправдаваме нашата съвест - католиците били такива, протестантите – онакива. Етикетираме хората, като с това отново ги делим. Трябва ли въобще да има дявол - та ние му вършим работата трижди по-усърдно? Голямата заблуда е да смятаме, че сами ще се спасим, а дали тук ще спорим за вярата и делата е второстепенно.
Разсъждаването в юридически или органични категории и противопоставянето между етика и етос са в основата на нашите догматични различия, но в крайна сметка личността на човека не е само неговият разсъдък. Защо отричаме, че един католик или протестант може да греши в разсъжденията си, но в делата си, следвайки порива на сърцето и Божията воля няма да излезе по-оправдан на идния съд, отколкото един православен, който разсъждава вярно, но действията му, мислите на сърцето му не са това, което прави неговият ум? Не се ли крие тук фарисейщината, не се ли крие тук самозаблудата? Праведници ли е дошъл Господ да призове или грешници към покаяние и кой си ти да съдиш брата си? Не се ли уповаваме на един и същ Бог, не призоваваме ли едно и също име – Иисусовото?
По делата ще ги познаете. Господ е сърцевед; Той едва ли гледа буквата на богословското разсъждение. Нека станем първо човеци, а ако е рекъл Бог - и богослови ще бъдем. Липсата на любов, и то любов дейна, любов саможертвена, всеотдайна, това е препъникамъкът на нашето спасение. Какво ни ползват молитвите, постът, ако видим брата си, че е зле и му кажем: иди си, ще се моля за теб? Кой човек, ако синът му му поиска хляб, ще му даде камък?
Едва ли с няколко срещи бихме могли наистина да се опознаем, но желанието за общение, желанието да научиш повече за другия - това е признак, че има откровено отношение, че се подхожда без лицемерие, без задни мисли. Тук при нас маските имат приоритет - да се покажем такива, каквито не сме, да имаме авторитет, да ни уважават, да ни вземат за нещо повече от това, което сме. Защо се получава така, защо, когато общуваме с някого по-дълго време, се налага отново и отново да прилагаме тези трикове, за да не се минем, за да не се потрудим малко повече, за да си спестим болката, унижението, провала? Защо е тази неприязън към грешката, към несъвършенството, като ние самите сме пълни с тях? Защо постоянно търсим вината у другия?
Нямаме вина за нищо, не сме виновни. Изкупени сме от всичко това, но избираме да грешим и да страдаме, макар грехът да ни носи нещастие; защото е мъчително да се освободим от това бреме и да понесем Божието иго и бреме...
16 март 2011, сряда
За Бога, стихиите и човека. Размисли от престоя в Ниската земя (Холандия, 04.-07.06.2010)
На Зита, Кеес, Ауке, Лами, Кеес, Ингрид, Херма и Петер
Кацаме в Амстердам, очаквайки дъжд и облаци, а е жега и слънце като в България. Явно това е знак, че всичките ни очаквания и предубеждения ще се обърнат с главата нагоре, но това, както обикновено ще разберем по-късно. Сега нека да следваме хода на събитията. Излизаме от самолета и ни посреща огромното Амстердамско летище, как би могло да бъде другояче, намираме се в един от центровете на глобалната икономика, а ние, шестима българи (трима свещеници и трима миряни) от провинциалния, но с претенция за космполитност и европейски дух Русе оглеждаме всичко и всички. Самите ние (облечените в раса свещеници не са типична гледка все пак) също ставаме обект на почуда от някои минувачи, но в общи линии цари делова забързаност и безразличие.
Отправяме се към изхода, след като дълго търсим багажа си, който излиза на конвейер на една от множеството багажни ленти: Банкок, Лисабон, Париж, Ню Йорк… пристигащи и излитащи във всички посоки, времето и пространството събрани в точка, милиони човешки съдби, качени в стоманените птици. Нима не се сбъдват прозренията от фантастичните романи? Какво може да спре полета на човешкия дух — импозантна кула над води: Амстер-дам! Дигата върху Амстел: вековната борба на човек с водната стихия. Сега тя е укротена, кротко се разлива в множеството канали, превърната в туристическа атракция, опасана с мостове, пътища, а в нейната плът са забодени хиляди двадесет метрови колове, върху които не винаги стабилно, но все пак стоят къщите за подслон на хората, черпещи от необятната й и неукротима енергия. Борбата на човека с дивото, стихийното: пленителна картина, невероятно напрежение и същевременно хармония. Моментът, в който тореадорът става едно с бика, плаща и сабята, елегантното движение, премерения удар, смъртта и славата, вкуса от победата, опиянението… Всичко това, точно по този начин го няма по улиците на Амстердам, дори, напротив, срещаш погледа и спокойните изражения на пешеходците, виждаш премерените и плавни движения на многобройните велосипедисти: светът е огромно колело, чудесно е да го покориш под нозете си, раз-два, раз-два, въртиш педалите с труд и постоянство. Тази лекота, изящност и любов към най-малката подробност. Тук явно хората на собствен гръб са научили, че най-малкият детайл е от значение, всяка грешка, най-малкото недоглеждане и небрежност ще ти струват скъпо. Водата днес кротко плиска по гладко окосените ливади, а утре преобразена най-безцеремонно и безмилостно ги схрусква…
Продължаваме пътя си на север, по как ли другояче гладки магистрали, без шум, пушек, рев на двигатели, дори автомобилите са кротки и опитомени. С отмерени движения, плавно, знаещи целта и дестинацията, отхвърлящи след себе си поредния километър, точките от картата се сливат една след друга, сред къснопролетните холандски пейзажи… Кратка почивка, изпращаме нашата нова българска приятелка, тя е от десет години в Холандия, работи като държавен служител на тази страна, но тъгува за нашата и тази болка я е впрегнала в служба на Църквата, за да не загубим род и вяра някъде по пътя. Чрез нея нашите холандски приятели ни откриха, за да научат повече за Православието и България. Така те преди година ни гостуваха, а сега ние връщаме визитата с големи въпросителни за тях, живота им, за църквата и вярата им.
Продължаваме по пътя, нищо не ни липсва, нашите домакини са се погрижили до най-малката подробност, защо ли не ни учудва и всичко става без суетене, препирня, предпоследни уточнения и разногласия.
Пред нас се разстила Ниската земя, погледът се рее без граница, ливади, пасища, свободно разхождащи се крави, овце, коне… селска идилия? Нима това е капиталистическа, индустриална Холандия, нима модерната епоха е започнала оттук?! Няма ни завод, ни фабрика, ни пушек от комин… И ето виждаме ги, тези големи еднокраки гиганти, махащи безпомощно ръце, за да хванат вятъра, а той им се изплъзва, провира се отвсякъде и ги дразни: „Тръгнете, де, какво стоите, кой ще ви спре?” Не издават звук, отново и отново замятат, просъсквайки „Ще те хванем и укротим, сторили сме го с водата, ще го сторим и с теб, приятелю!” А техните стари роднини, вятърните мелници гледат тъжно, платната им са свити: „Уморихме се да правим брашно и да изпомпваме водата, за нас стрелката удари дванадесети час, вий поемате щафетата!”
Да, природният ресурс, с който разполагат в Холандия се използва ефикасно, да живееш в благоденствие означава много труд, но не нахалос, а с постоянство и търпение. После впрегнатите сили ти се отблагодаряват, а ти благодариш на Твореца, вярата им в Него изглежда неизменна, твърда и прагматична: „Благодарим Ти, Господи за хубавото време, което ни даде, за да сме с нашите приятели от България, да закрепим нашето приятелство, да имаме добри срещи, разговори, за да те славим и следваме Твоята воля. Амин!” Нелицемерни думи, без патос, без излишност, конкретни, прости, от сърце…
Отново спираме, намираме се на дигата, която прегражда Холандия от Северно море. Гледката е невероятна: от двете страни вода, а по средата път, напомня ми за прекосяването на Червено море от евреите при бягството им от египетското робство. Благодарение на това инженерно чудо, дълго над 30 км. холандците предпазват вътрешността на страната от потоп, а и са успели да прибавят към актива едно сладководно езеро (образувало се след преграждането на залива) и две големи територии суша. Делото е завършено през 30-те години на миналия век и част от по-голям комплекс, с който Холандия опитомява водната стихия. От двете страни на дигата има шлюзове, които позволяват свързването на вътрешното езеро с морето, удобно за корабоплаването и за подържане на екологичното равновесие.
Отново на път. Скоро виждаме отбивката за Дален, нашата крайна цел -четирихилядното селце в Източна Холандия на десетина километра от немската граница, окръг Кьоворден, провинция Дренте. Добре дошли в страната на хобитите! Малки спретнати къщурки, една от друга по-хубави, всяка по своему уникална, но в пълна хармония с останалите, пред всяка от тях градина също конкуриращи си друг-друга по красота. Друг свят, друга планета! Разделяме се с неохота, по двама сме настанени в различни семейства, сега, в този момент имаме нужда да говорим, да споделим почудата, да сравняваме и критикуваме…
Къщата на нашите домакини отвън изглежда малка, но вътре е просторна, без излишък и претрупаност, дори е леко спартански обзаведена. Стръмни стълби те отвеждат на втория етаж, където са спалните помещения. Всъщност етажът е мансарден, в спалнята ми има място за легло и бюро, няма гардероб, оставям багажа си на пода. Банята за сметка на това е широка, с вана и душ-кабина, кърпите за гости са оставени, изрядна чистота, трябва ли това въобще да го споменавам?
Слизаме в градината, нашият домакин с гордост ни я показва, веднага търсим познатите ни растения: „Да, това го имаме, също и това! Е, това не и това…” Чувството ни за национална гордост като че ли зависи от броя на растенията, които имаме съвместно. Радваме се, че все пак сме в Европа, как ли би се чувствал тук един африканец? Осъзнаваме, че за краткото време културният шок ни е докопал, добре, че бързаме по план за вечеря, тъй щото на гладен стомах какви ли не мисли ти минават през главата: всичко да сравним, преценим, съпоставим, къде сме ние, къде са те?
Вечерята е в градината на енорийския център, обща за долепената до него къща на пастора. Слънцето е в залез и свети косо, чак сега осъзнаваме, че сме доста на север: дните в този период на годината са дълги, разговорите ни помежду също, поредица от снимки, нови запознанства, но правим нещо ново, събираме масите в едно за една трапеза: „Отче наш…”
До късно през нощта вече върнали се от вечерята говорим с нашите домакини за вярата, за впечатленията и спомените от тяхното гостуване, както и за това, което предстои. Откриваме сходните проблеми: все по-малко млади хора търсят църквата, Бога, избират свои пътища или просто не обсъждат темата; материалната презадоволеност, водеща до празнота и загуба на смисъл; стресът в ежедневието и работата, растящата несигурност и крайния индивидуализъм.
Ден втори, рано сутринта събуждане от птича песен, колко рядко я чуваме в Русе, но все пак не е напълно заглушена от моторния рев и грохота на автомобилите… Най-интересната част от деня предстои: музея на Ван Гог, а преди това посещение на вятърната мелница, превърната отскоро в музей на бита. Посреща ни гостоприемна двойка, която с вълнение ни разказва, как застрашената от събаряне вятърна мелница е спасена и с решение на общинския съвет е превърната в музей, управляван от нарочно създаденото за целта сдружение. Първият етаж е с експонати, датиращи от каменната ера, намерени при разкопки в околността, на втория се преминава бързо към съвремието – посреща ни бръснарски салон от миналия век, макет на събореното кметство, кътове от ежедневния бит, работилница за правене на дървени обуща и др., по нагоре на третия етаж вече сме в сърцето на мелницата – големия млин, системата от ремъци, използващи силата на вятъра за качване на житото, всичко направено, за да се обслужва от един човек: Ян Пол, той е последният мелничар, умрял през 1981 г., но мелницата е все още тук, носи неговото име, дори би могла да влезе в експлоатация след кратки преобразувания. Излизаме на перилата от дъски, опасваща мелницата, досущ като на кораб с въжета се управлява пускането на платната, променя се посоката им според вятъра и се настройва скоростта. Любопитното е, че според постановката на крилата се е водила комуникацията със съседните села: 12 часа (пауза), 12 и 5 (радостно събитие), 12 без 5 (траур), хикс (почивка). В България също е имало вятърни мелници, които за жалост не са се запазили, едни от последните са атракции по Черноморието, а единствената, която все още работи е в Лудогорието при с. Белинци на десетина километра от гр. Исперих.
Следващата спирка е къщата-музей на Ван Гог, но не този големия в Амстердам, а в градчето Нови-Амстердам, където той отсяда за три месеца през 1883 г. Нови-Амстердам е основан от преселници от Амстердам, които търгували по това време с торф, извличан от околните блата. Къщата била малка гостоприемница с кръчма на приземния етаж и стаи за гости на втория. Любопитен е фактът, че напускай гостилницата Винсент оставя свои картини на тавана, които собственикът от яд изгаря, тъй като не получава изцяло дължимия му наем. Роднините му впоследствие го обявяват за черната овца на фамилията, както ни уверява уредничката на музея. Обстойният й разказ ни впечатлява с най-малките подробности, с които тя обрисува живота на художника и епохата, в която той твори. Контрастът между неоспоримия му талант и мизерния му начин на живот ни напомня за богооставеността, за която често говорят светите отци като изпитание по пътя на Божествената лествица. Картините му от този период представят безрадостното и безнадеждно холандско ежедневие, прави впечатление също и от снимките, че хората през тази епоха (и особено жените със свитите им и напукани устни) са неимоверно слаби, изтощени и безжизнени. Случайно ли е, че тогава хората тръгват да откриват Новите земи, първите заселници на Америка са главно от Холандия, Ирландия и Англия, а протестантската им етика се превръща в двигателя за (икономическо) развитие и благоденствие.
Същото това протестантство сега е в криза, вероятно и поради факта, че сега хората са материално обезпечени и задоволени. Църквите се роят, либерализмът е основната доктрина, но нещо се е загубило, а именно традицията, връзката с изначалното, непреходното. Това ли ги накара да потърсят Православието? Със сигурност не сме ние тези, в които те могат да открият автентичния му образ, та ние самите сме толкова повлияни от Запада, носим на плещите си и неговия юридизъм и неговия рационализъм. Единствено Литургията и песнопенията все още пазят автентичното, носят Духа, случват се въпреки нашата немощ, но дори в това, че пеем без хор всички заедно като народ Божий и откликваме на повика „със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” е достатъчно, за да бъдем обявени у нас за „модернисти” и „протестанти”. Колко „немодерни” и „непротестантски” сме всъщност, тъй щото бидейки такива, за каквито ни смятат щяхме да искаме, да опростяваме, да формализираме и изравняваме, а не да търсим смисъла във всяка дума, да се задълбочаваме и най-вече да живеем, това което казваме. Общият знаменател, съобразяването с всички, демократичността работи, но не винаги в корена си има истината, често просто това е пътят с най-малките съпротивления.
В неделя на богослужението осъзнаваме, че отделянето от традицията, отхвърлянето наред с папското владичество и на Църковното предание, съобразяването само с народа има пагубни последици. Какво е Църквата без светиите, без личностите изстрадали своето обожение! Няма Евхаристия, а четири път в годината се пресъздава Тайната вечеря, приема се само „спомена” за Хляба и за Виното! Богослужението остава концентрирано около Писанието и Свещената Книга, пеят се псалмите, тълкува се, говори се благочестиво, твърде малко и твърде кратко, за да не доскучава… Повече получихме от личните ни разговори, от споделянето на житейския ни опит, на това събрание обаче определено му липсваше мистериум! За да не звучи обидно – храмът бе настина импозантен с величествена камбанария (разбираме, че за всяко селище тя е уникална и е служила за ориентир), за жалост без олтар, но с прекрасен орган. Господ Бог да им помага, поне за някои със сигурност мога да кажа, че копнеят по Него истински! Получих за подарък книга от известна холандска богословка Кори тен Боом, но не такава завършила университет, а минала през школата на Холокоста заради помощта, която е оказвала на преследваните от нацистите евреи, със заглавие „Отдаденост”. Господ наистина гледа на сърцето на човека, а всеки, който е го е отворил, за да приеме Божията любов, който Му се уповава безрезервно ще види Небесното царство. Кори проповядва до края на живота си (1983) точно това: „Няма толкова дълбока яма на света, от която Божията любов да не е по-дълбока” (предсмъртните думи на сестра й, с която лежи в концентрационния лагер Равенсбрюк), намирайки сили да прости на своите мъчители, надзирателите в лагера.
Неделния следобед прекарваме на път за холандската Венеция, градчето, преведено на български се казва Козирог. Каналите са много по-малки от венецианските, препълнени обаче с безбройни лодки, повечето от които електрически и в туристическия бизнес лични ясно „зеленото” развитие… Ние се возим достолепно в по-голямо корабче, всички ни дават път, но се намират и такива, които ни подвикват, блъскат ни и се закачат. Накрая разбираме, че и в Холандия вали, най-после тъкмо за прощално. Разговорите ни до късно вечерта продължават и трудно би могло да се пресъздаде всичко, което чувстваме, споделяме и разбираме един за друг. Разхождаме се през даленските улици, дишаме прохладния полски въздух и се наслаждаваме. Откритостта, доверието и благоразположението, с което бяхме приети, прераснаха във взаимно уважение и любов. С доскоро непознати хора споделяхме съкровени неща, изповядвахме се друг другиму, без това да оставя сянка на съмнение и фалш. Несъмнено в културата на тези хора е отвореността и нелицемерието. Дори прозаичният факт, че не слагат пердета на прозорците е показателен за това. Взирахме през тях в дневните им, за да видим нещо нередно, но освен че гледат прекалено много телевизия като нас нищо друго не открихме.
Последен ден, трябва да се сбогуваме, тъжни сме от раздялата, но сме и същевременно радостни от преживяното. Времето е в пълен унисон, ръми, но е приятно. За изпроводяк си вземаме няколко цветя и корени, за да засадим нашето „Ъгълче на Холандия”. Така се казва градче в Холандия, което е най-пряката връзка с Острова, където от другата страна в Есекс е манастира на отец Софроний (Сахаров). Нещо в преживяното ни кара да чувстваме, че молитвите му за нас са били чути. Представяме си, че пътуваме сега за там, споделяме това с холандските ни домакини и се надяваме Бог да благослови пак да се видим. Едно нещо е със сигурност, че животът в Господа не е никак скучен.
Епилог
Кацаме благополучно в Букурещ и слава Богу! На излитане отново се уверяваме в Божията благословия – пътник, качвайки се на самолета заявява, че е загубил паспорта си, от летищните власти ни предупреждават, че няма да излетим без да се намери, всички трябва да проверят багажа си, за да се уверят, че някой не го е „взел” по погрешка. Настъпва суматоха, хората биват подканвани да отварят ръчния си багаж, ние решаваме да се обърнем към Свети Мина с молитва, малко след това отговарящият за полета съобщава, че проблемът е разрешен, така и не разбираме, какво точно се е случило, но благодарим на Бога и светията.
В Букурещ се чувстваме отново като у дома, друго си е на православните Балкани. С приповдигнато настроение пътуваме до отдалечения на 70 километра от Букурещ Русе, по пътя ни се възхищаваме на множеството новопостроени и обновени православни храмове и манастири. Улиците на румънската столица ни изумяват с чистотата си, реда и зеленината. Няма ги обичайните за нашите условия дупки, коловози, прах… Автобусните и трамвайните спирки са декорирани с множество цветя, минувачите с ведри и спокойни изражения чакат редовно пристигащия и обновен градски транспорт. Единствено автомобилите създават хаос с безразсъдното си шофиране. Слава Богу избягваме прословутите букурещки задръствания и благополучно напускаме румънската столица, споделяйки, че евентуално пътуване през София би било много по-натоварващо. Въпреки новия терминал софийското летище не може да се сравнява нито с това в Букурещ, нито с това в Амстердам. Софийската инфраструктура за жалост е може би най-окаяната в цяла Европа, хаосът и сивотата са неизменен спътник особено в крайните квартали и трудно се връзва с прословутия й девиз „Расте, но не старее”. Нашата столица София, Премъдростта Божия, т.е. името на въплътеното Слово Иисус Христос, трудно би могло да се твърди, че днес тя е християнска по дух. Контрастът с Букурещ наистина е очевиден, вместо множество православни храмове и манастири, все по-често сме свидетели, как окултното и езотериката я завладяват.
Може би най-силно подмяната се усеща при вида на статуята на тази сексапилна жрица в центъра на града, с кацнала на ръката й сова-символ на мъдростта, а в краката й, в подлеза пред ЦУМ, е схлупената църквица "Света Петка Самарджийска"…Все пак нашата надежда остава, че България ще преоткрие в истинска светлина съкровището, върху което тя стои. Православието не е музеен експонат, нито ритуална притурка към държавността, не е и доставчик на религиозни услуги и красива благозвучна фасада. Православието е живо свидетелство за Живия Бог, за „единственото потребно”: Господ Иисус Христос!
Кацаме в Амстердам, очаквайки дъжд и облаци, а е жега и слънце като в България. Явно това е знак, че всичките ни очаквания и предубеждения ще се обърнат с главата нагоре, но това, както обикновено ще разберем по-късно. Сега нека да следваме хода на събитията. Излизаме от самолета и ни посреща огромното Амстердамско летище, как би могло да бъде другояче, намираме се в един от центровете на глобалната икономика, а ние, шестима българи (трима свещеници и трима миряни) от провинциалния, но с претенция за космполитност и европейски дух Русе оглеждаме всичко и всички. Самите ние (облечените в раса свещеници не са типична гледка все пак) също ставаме обект на почуда от някои минувачи, но в общи линии цари делова забързаност и безразличие.
Отправяме се към изхода, след като дълго търсим багажа си, който излиза на конвейер на една от множеството багажни ленти: Банкок, Лисабон, Париж, Ню Йорк… пристигащи и излитащи във всички посоки, времето и пространството събрани в точка, милиони човешки съдби, качени в стоманените птици. Нима не се сбъдват прозренията от фантастичните романи? Какво може да спре полета на човешкия дух — импозантна кула над води: Амстер-дам! Дигата върху Амстел: вековната борба на човек с водната стихия. Сега тя е укротена, кротко се разлива в множеството канали, превърната в туристическа атракция, опасана с мостове, пътища, а в нейната плът са забодени хиляди двадесет метрови колове, върху които не винаги стабилно, но все пак стоят къщите за подслон на хората, черпещи от необятната й и неукротима енергия. Борбата на човека с дивото, стихийното: пленителна картина, невероятно напрежение и същевременно хармония. Моментът, в който тореадорът става едно с бика, плаща и сабята, елегантното движение, премерения удар, смъртта и славата, вкуса от победата, опиянението… Всичко това, точно по този начин го няма по улиците на Амстердам, дори, напротив, срещаш погледа и спокойните изражения на пешеходците, виждаш премерените и плавни движения на многобройните велосипедисти: светът е огромно колело, чудесно е да го покориш под нозете си, раз-два, раз-два, въртиш педалите с труд и постоянство. Тази лекота, изящност и любов към най-малката подробност. Тук явно хората на собствен гръб са научили, че най-малкият детайл е от значение, всяка грешка, най-малкото недоглеждане и небрежност ще ти струват скъпо. Водата днес кротко плиска по гладко окосените ливади, а утре преобразена най-безцеремонно и безмилостно ги схрусква…
Продължаваме пътя си на север, по как ли другояче гладки магистрали, без шум, пушек, рев на двигатели, дори автомобилите са кротки и опитомени. С отмерени движения, плавно, знаещи целта и дестинацията, отхвърлящи след себе си поредния километър, точките от картата се сливат една след друга, сред къснопролетните холандски пейзажи… Кратка почивка, изпращаме нашата нова българска приятелка, тя е от десет години в Холандия, работи като държавен служител на тази страна, но тъгува за нашата и тази болка я е впрегнала в служба на Църквата, за да не загубим род и вяра някъде по пътя. Чрез нея нашите холандски приятели ни откриха, за да научат повече за Православието и България. Така те преди година ни гостуваха, а сега ние връщаме визитата с големи въпросителни за тях, живота им, за църквата и вярата им.
Продължаваме по пътя, нищо не ни липсва, нашите домакини са се погрижили до най-малката подробност, защо ли не ни учудва и всичко става без суетене, препирня, предпоследни уточнения и разногласия.
Пред нас се разстила Ниската земя, погледът се рее без граница, ливади, пасища, свободно разхождащи се крави, овце, коне… селска идилия? Нима това е капиталистическа, индустриална Холандия, нима модерната епоха е започнала оттук?! Няма ни завод, ни фабрика, ни пушек от комин… И ето виждаме ги, тези големи еднокраки гиганти, махащи безпомощно ръце, за да хванат вятъра, а той им се изплъзва, провира се отвсякъде и ги дразни: „Тръгнете, де, какво стоите, кой ще ви спре?” Не издават звук, отново и отново замятат, просъсквайки „Ще те хванем и укротим, сторили сме го с водата, ще го сторим и с теб, приятелю!” А техните стари роднини, вятърните мелници гледат тъжно, платната им са свити: „Уморихме се да правим брашно и да изпомпваме водата, за нас стрелката удари дванадесети час, вий поемате щафетата!”
Да, природният ресурс, с който разполагат в Холандия се използва ефикасно, да живееш в благоденствие означава много труд, но не нахалос, а с постоянство и търпение. После впрегнатите сили ти се отблагодаряват, а ти благодариш на Твореца, вярата им в Него изглежда неизменна, твърда и прагматична: „Благодарим Ти, Господи за хубавото време, което ни даде, за да сме с нашите приятели от България, да закрепим нашето приятелство, да имаме добри срещи, разговори, за да те славим и следваме Твоята воля. Амин!” Нелицемерни думи, без патос, без излишност, конкретни, прости, от сърце…
Отново спираме, намираме се на дигата, която прегражда Холандия от Северно море. Гледката е невероятна: от двете страни вода, а по средата път, напомня ми за прекосяването на Червено море от евреите при бягството им от египетското робство. Благодарение на това инженерно чудо, дълго над 30 км. холандците предпазват вътрешността на страната от потоп, а и са успели да прибавят към актива едно сладководно езеро (образувало се след преграждането на залива) и две големи територии суша. Делото е завършено през 30-те години на миналия век и част от по-голям комплекс, с който Холандия опитомява водната стихия. От двете страни на дигата има шлюзове, които позволяват свързването на вътрешното езеро с морето, удобно за корабоплаването и за подържане на екологичното равновесие.
Отново на път. Скоро виждаме отбивката за Дален, нашата крайна цел -четирихилядното селце в Източна Холандия на десетина километра от немската граница, окръг Кьоворден, провинция Дренте. Добре дошли в страната на хобитите! Малки спретнати къщурки, една от друга по-хубави, всяка по своему уникална, но в пълна хармония с останалите, пред всяка от тях градина също конкуриращи си друг-друга по красота. Друг свят, друга планета! Разделяме се с неохота, по двама сме настанени в различни семейства, сега, в този момент имаме нужда да говорим, да споделим почудата, да сравняваме и критикуваме…
Къщата на нашите домакини отвън изглежда малка, но вътре е просторна, без излишък и претрупаност, дори е леко спартански обзаведена. Стръмни стълби те отвеждат на втория етаж, където са спалните помещения. Всъщност етажът е мансарден, в спалнята ми има място за легло и бюро, няма гардероб, оставям багажа си на пода. Банята за сметка на това е широка, с вана и душ-кабина, кърпите за гости са оставени, изрядна чистота, трябва ли това въобще да го споменавам?
Слизаме в градината, нашият домакин с гордост ни я показва, веднага търсим познатите ни растения: „Да, това го имаме, също и това! Е, това не и това…” Чувството ни за национална гордост като че ли зависи от броя на растенията, които имаме съвместно. Радваме се, че все пак сме в Европа, как ли би се чувствал тук един африканец? Осъзнаваме, че за краткото време културният шок ни е докопал, добре, че бързаме по план за вечеря, тъй щото на гладен стомах какви ли не мисли ти минават през главата: всичко да сравним, преценим, съпоставим, къде сме ние, къде са те?
Вечерята е в градината на енорийския център, обща за долепената до него къща на пастора. Слънцето е в залез и свети косо, чак сега осъзнаваме, че сме доста на север: дните в този период на годината са дълги, разговорите ни помежду също, поредица от снимки, нови запознанства, но правим нещо ново, събираме масите в едно за една трапеза: „Отче наш…”
До късно през нощта вече върнали се от вечерята говорим с нашите домакини за вярата, за впечатленията и спомените от тяхното гостуване, както и за това, което предстои. Откриваме сходните проблеми: все по-малко млади хора търсят църквата, Бога, избират свои пътища или просто не обсъждат темата; материалната презадоволеност, водеща до празнота и загуба на смисъл; стресът в ежедневието и работата, растящата несигурност и крайния индивидуализъм.
Ден втори, рано сутринта събуждане от птича песен, колко рядко я чуваме в Русе, но все пак не е напълно заглушена от моторния рев и грохота на автомобилите… Най-интересната част от деня предстои: музея на Ван Гог, а преди това посещение на вятърната мелница, превърната отскоро в музей на бита. Посреща ни гостоприемна двойка, която с вълнение ни разказва, как застрашената от събаряне вятърна мелница е спасена и с решение на общинския съвет е превърната в музей, управляван от нарочно създаденото за целта сдружение. Първият етаж е с експонати, датиращи от каменната ера, намерени при разкопки в околността, на втория се преминава бързо към съвремието – посреща ни бръснарски салон от миналия век, макет на събореното кметство, кътове от ежедневния бит, работилница за правене на дървени обуща и др., по нагоре на третия етаж вече сме в сърцето на мелницата – големия млин, системата от ремъци, използващи силата на вятъра за качване на житото, всичко направено, за да се обслужва от един човек: Ян Пол, той е последният мелничар, умрял през 1981 г., но мелницата е все още тук, носи неговото име, дори би могла да влезе в експлоатация след кратки преобразувания. Излизаме на перилата от дъски, опасваща мелницата, досущ като на кораб с въжета се управлява пускането на платната, променя се посоката им според вятъра и се настройва скоростта. Любопитното е, че според постановката на крилата се е водила комуникацията със съседните села: 12 часа (пауза), 12 и 5 (радостно събитие), 12 без 5 (траур), хикс (почивка). В България също е имало вятърни мелници, които за жалост не са се запазили, едни от последните са атракции по Черноморието, а единствената, която все още работи е в Лудогорието при с. Белинци на десетина километра от гр. Исперих.
Следващата спирка е къщата-музей на Ван Гог, но не този големия в Амстердам, а в градчето Нови-Амстердам, където той отсяда за три месеца през 1883 г. Нови-Амстердам е основан от преселници от Амстердам, които търгували по това време с торф, извличан от околните блата. Къщата била малка гостоприемница с кръчма на приземния етаж и стаи за гости на втория. Любопитен е фактът, че напускай гостилницата Винсент оставя свои картини на тавана, които собственикът от яд изгаря, тъй като не получава изцяло дължимия му наем. Роднините му впоследствие го обявяват за черната овца на фамилията, както ни уверява уредничката на музея. Обстойният й разказ ни впечатлява с най-малките подробности, с които тя обрисува живота на художника и епохата, в която той твори. Контрастът между неоспоримия му талант и мизерния му начин на живот ни напомня за богооставеността, за която често говорят светите отци като изпитание по пътя на Божествената лествица. Картините му от този период представят безрадостното и безнадеждно холандско ежедневие, прави впечатление също и от снимките, че хората през тази епоха (и особено жените със свитите им и напукани устни) са неимоверно слаби, изтощени и безжизнени. Случайно ли е, че тогава хората тръгват да откриват Новите земи, първите заселници на Америка са главно от Холандия, Ирландия и Англия, а протестантската им етика се превръща в двигателя за (икономическо) развитие и благоденствие.
Същото това протестантство сега е в криза, вероятно и поради факта, че сега хората са материално обезпечени и задоволени. Църквите се роят, либерализмът е основната доктрина, но нещо се е загубило, а именно традицията, връзката с изначалното, непреходното. Това ли ги накара да потърсят Православието? Със сигурност не сме ние тези, в които те могат да открият автентичния му образ, та ние самите сме толкова повлияни от Запада, носим на плещите си и неговия юридизъм и неговия рационализъм. Единствено Литургията и песнопенията все още пазят автентичното, носят Духа, случват се въпреки нашата немощ, но дори в това, че пеем без хор всички заедно като народ Божий и откликваме на повика „със страх Божий, вяра и любов пристъпете!” е достатъчно, за да бъдем обявени у нас за „модернисти” и „протестанти”. Колко „немодерни” и „непротестантски” сме всъщност, тъй щото бидейки такива, за каквито ни смятат щяхме да искаме, да опростяваме, да формализираме и изравняваме, а не да търсим смисъла във всяка дума, да се задълбочаваме и най-вече да живеем, това което казваме. Общият знаменател, съобразяването с всички, демократичността работи, но не винаги в корена си има истината, често просто това е пътят с най-малките съпротивления.
В неделя на богослужението осъзнаваме, че отделянето от традицията, отхвърлянето наред с папското владичество и на Църковното предание, съобразяването само с народа има пагубни последици. Какво е Църквата без светиите, без личностите изстрадали своето обожение! Няма Евхаристия, а четири път в годината се пресъздава Тайната вечеря, приема се само „спомена” за Хляба и за Виното! Богослужението остава концентрирано около Писанието и Свещената Книга, пеят се псалмите, тълкува се, говори се благочестиво, твърде малко и твърде кратко, за да не доскучава… Повече получихме от личните ни разговори, от споделянето на житейския ни опит, на това събрание обаче определено му липсваше мистериум! За да не звучи обидно – храмът бе настина импозантен с величествена камбанария (разбираме, че за всяко селище тя е уникална и е служила за ориентир), за жалост без олтар, но с прекрасен орган. Господ Бог да им помага, поне за някои със сигурност мога да кажа, че копнеят по Него истински! Получих за подарък книга от известна холандска богословка Кори тен Боом, но не такава завършила университет, а минала през школата на Холокоста заради помощта, която е оказвала на преследваните от нацистите евреи, със заглавие „Отдаденост”. Господ наистина гледа на сърцето на човека, а всеки, който е го е отворил, за да приеме Божията любов, който Му се уповава безрезервно ще види Небесното царство. Кори проповядва до края на живота си (1983) точно това: „Няма толкова дълбока яма на света, от която Божията любов да не е по-дълбока” (предсмъртните думи на сестра й, с която лежи в концентрационния лагер Равенсбрюк), намирайки сили да прости на своите мъчители, надзирателите в лагера.
Неделния следобед прекарваме на път за холандската Венеция, градчето, преведено на български се казва Козирог. Каналите са много по-малки от венецианските, препълнени обаче с безбройни лодки, повечето от които електрически и в туристическия бизнес лични ясно „зеленото” развитие… Ние се возим достолепно в по-голямо корабче, всички ни дават път, но се намират и такива, които ни подвикват, блъскат ни и се закачат. Накрая разбираме, че и в Холандия вали, най-после тъкмо за прощално. Разговорите ни до късно вечерта продължават и трудно би могло да се пресъздаде всичко, което чувстваме, споделяме и разбираме един за друг. Разхождаме се през даленските улици, дишаме прохладния полски въздух и се наслаждаваме. Откритостта, доверието и благоразположението, с което бяхме приети, прераснаха във взаимно уважение и любов. С доскоро непознати хора споделяхме съкровени неща, изповядвахме се друг другиму, без това да оставя сянка на съмнение и фалш. Несъмнено в културата на тези хора е отвореността и нелицемерието. Дори прозаичният факт, че не слагат пердета на прозорците е показателен за това. Взирахме през тях в дневните им, за да видим нещо нередно, но освен че гледат прекалено много телевизия като нас нищо друго не открихме.
Последен ден, трябва да се сбогуваме, тъжни сме от раздялата, но сме и същевременно радостни от преживяното. Времето е в пълен унисон, ръми, но е приятно. За изпроводяк си вземаме няколко цветя и корени, за да засадим нашето „Ъгълче на Холандия”. Така се казва градче в Холандия, което е най-пряката връзка с Острова, където от другата страна в Есекс е манастира на отец Софроний (Сахаров). Нещо в преживяното ни кара да чувстваме, че молитвите му за нас са били чути. Представяме си, че пътуваме сега за там, споделяме това с холандските ни домакини и се надяваме Бог да благослови пак да се видим. Едно нещо е със сигурност, че животът в Господа не е никак скучен.
Епилог
Кацаме благополучно в Букурещ и слава Богу! На излитане отново се уверяваме в Божията благословия – пътник, качвайки се на самолета заявява, че е загубил паспорта си, от летищните власти ни предупреждават, че няма да излетим без да се намери, всички трябва да проверят багажа си, за да се уверят, че някой не го е „взел” по погрешка. Настъпва суматоха, хората биват подканвани да отварят ръчния си багаж, ние решаваме да се обърнем към Свети Мина с молитва, малко след това отговарящият за полета съобщава, че проблемът е разрешен, така и не разбираме, какво точно се е случило, но благодарим на Бога и светията.
В Букурещ се чувстваме отново като у дома, друго си е на православните Балкани. С приповдигнато настроение пътуваме до отдалечения на 70 километра от Букурещ Русе, по пътя ни се възхищаваме на множеството новопостроени и обновени православни храмове и манастири. Улиците на румънската столица ни изумяват с чистотата си, реда и зеленината. Няма ги обичайните за нашите условия дупки, коловози, прах… Автобусните и трамвайните спирки са декорирани с множество цветя, минувачите с ведри и спокойни изражения чакат редовно пристигащия и обновен градски транспорт. Единствено автомобилите създават хаос с безразсъдното си шофиране. Слава Богу избягваме прословутите букурещки задръствания и благополучно напускаме румънската столица, споделяйки, че евентуално пътуване през София би било много по-натоварващо. Въпреки новия терминал софийското летище не може да се сравнява нито с това в Букурещ, нито с това в Амстердам. Софийската инфраструктура за жалост е може би най-окаяната в цяла Европа, хаосът и сивотата са неизменен спътник особено в крайните квартали и трудно се връзва с прословутия й девиз „Расте, но не старее”. Нашата столица София, Премъдростта Божия, т.е. името на въплътеното Слово Иисус Христос, трудно би могло да се твърди, че днес тя е християнска по дух. Контрастът с Букурещ наистина е очевиден, вместо множество православни храмове и манастири, все по-често сме свидетели, как окултното и езотериката я завладяват.
Може би най-силно подмяната се усеща при вида на статуята на тази сексапилна жрица в центъра на града, с кацнала на ръката й сова-символ на мъдростта, а в краката й, в подлеза пред ЦУМ, е схлупената църквица "Света Петка Самарджийска"…Все пак нашата надежда остава, че България ще преоткрие в истинска светлина съкровището, върху което тя стои. Православието не е музеен експонат, нито ритуална притурка към държавността, не е и доставчик на религиозни услуги и красива благозвучна фасада. Православието е живо свидетелство за Живия Бог, за „единственото потребно”: Господ Иисус Христос!
15 февруари 2010, понеделник
ПЪТЯТ КЪМ ТЕБ
Разумен глас, който ни говори:
Наближава отново Великия пост, погледни към кантара, не е ли време да намалиш килограмите, пък и е хубаво, нали традицията го изисква. Започни спокойно първата седмица от поста с едно прочистване, да речем една житeна диета, погладувай и така ще отстраниш вредните наслоявания, които са се натрупали в организма ти през зимата. Това ще да е мъдростта на поста, за това древните са живели толкова дълги години и не са страдали от болести, защото са познавали ритъма на природата и са се съобразявали с него. Чудесно би било да се върнеш към този природосъобразен начин на живот поне за малко, един път в годината. А пък и знаеш, чел си, че нещата между ум, дух и тяло са взаимосвързани, така че след това ще си преобразен, по-положителн към другите, пълен с енергия и освободен от стреса. Сега, когато годините ти напредват, усещаш болежки тук-там, пък физически някои неща не ти се отдават, а и секса с партньора нещо не върви, това лечебно гладуване би трябвало да помогне, казват, ще ни направи нови хора, ще усетим отново радостта от живота.. Преобразен ще си, повярвай, друг човек! Чудесно би било напролет отново да излизаш по-често сред природата, да се заредиш! Има хора, знаят и места с енергия, там е връзката с Бог и Космоса! Да живеем в Мир, Хармония с другите!
Рефлексия на гласа:
Да, вярно, има смисъл. Този сив и скучен град. Дим и пушеци. Летем прах, а зиме, киша….Този вечен хаос, а и това безхаберие! Мечтая си за нов живот, да можеше някъде да почна отначало, на чисто…
Разумът (Диалог с гласовете):
Да, наистина мечтаем да избягаме от тази реалност, да се пренесем на друго място, без проблеми, където да сме по-щастливи, по-сигурни, материално задоволени, но ще трябва да ви разочаровам, няма го никъде това място! То е химера, мираж сред пустинята на човешкото ни ежедневие. Нито диетите, нито пречистванията, нито енергиите на специалните места няма да ни го дадат, няма да ни възвърнат този наш копнеж, там под лъжичката за отминалото детство, за безгрижието, за това, което често се нарича райското блаженство.
Гласовете (Опозиция):
Басни! Втълпявали са ти ги като деца, така си ни възпитали, та затова копнеем си за рая. Той не съществува, Бог също! Всичко е кръговрат, живота и смъртта, това е част от природата, един идва, друг си отива. Живей сега, тъй сякаш няма утре, пълноценно, греби с пълни шепи! Обвързване, семейство и деца, това е бреме, излишна отговорност, носеща ни само грижи, болка и страдания..
Глас втори (паника):
Да, да, за жалост, пред лицето на напредващата старост и смъртта, нещо вътре ти подсказва, че се заблуждаваш. Oставаме сами, дните бавно отминават, не знаем, колко ни остава. Чакаме…Чакаме да чуем глас, да поговорим с близък, да отбие се приятел, да усетим близостта. Страх ни е, страх! Нима това е краят. Къде бе смисълът? Защо? Защо съм се родил, за да умра?
Глас трети (гневен, а дали е наш?):
Тоз кръговрат, таз природа, по дяволите с нея!!! (Яд и злоба, обхващат ни и сковават..) Ти, Бог, ти си виновен!! Защо създаде ни, Защо! Отговори!! На съд с теб, на кръста ще умреш! Усещаш ли ти болката, виж, това сме ние хората, зверове!
Вътрешен глас (спокоен): Ах, да имаше как с магическа пръчка, с хапче някакво да спра тез мисли, да забравя, там някъде да чувам вълните как се плискат, вятъра, топлите лъчи, да чувам нежен шепот…замълчи, замълчи…
Сърцето (ни говори):
Господи, аз знам, надежда даде ни, показа ни по пътя, който да вървим, разкри ни тайната, че в нас е червея, че в нас е силата и за промяната. Освободи ни! Дай ни плод на покяние, дай ни сълзи, дай ни Твоята любов. Знам, че слаби сме и окаяни, знам. Гордостта ни е безпаметна, гордостта ни е наш храм. Гордостта ни храни ни, гордостта е наш срам…Знам, Господи и изповядвам, Ти наш Син си, но и Божи, знам съвестта ми е оглозгана, знам, че нищо не остана, цял се предавам, запази ни, скрий тоз моя срам. Господи, помилуй и спаси, не мен, а този, Другия, който ти ми даде, да обичам, да му се отдам… Господи, не ме оставяй, сили нямам, твой съм, не съм сам…
Епилог:
Постът е, както пише о. Александър Шмеман, едно духовно пътуване. Неговата цел е Великден: „празника на празниците”, защото на този ден преди повече от 2000 години се случи нещо наистина велико, нещо ново и неповторимо: смъртта бе победена! „Де ти е смърте, жилото, де ти е, аде, победата” – пеем. На този ден, радостно възвестяваме, че в Христос смърт няма! Постът не е в диетата, постът е поклоническо пътуване, в което изстрадваме откъсването ни от нашето природно естество, в което с „вяра, надежда и любов” се отдаваме на връзката (отношението) с Бога, за да се облечем в нова дреха. Събличаме стария, за да облечем новия човек, който е безсмъртен, вечен, както е и нашия Творец. По време на поста откликваме на Неговия повик, отваряме вратата на сърцето си, пред която Той смирено чака. Това се случва в общността на Църквата, в която са събрани личности, които желаят да осъществят начина на съществуване, освободен от природните ограничения, чрез връзката си с Троичната Любов: Отец, Син и Свети Дух: Прототипът на любовно общение, свободно от битийната зависимост, в който Отца предвечно ражда Сина, а Дух Светий предвечно изхожда от Отца.
Наближава отново Великия пост, погледни към кантара, не е ли време да намалиш килограмите, пък и е хубаво, нали традицията го изисква. Започни спокойно първата седмица от поста с едно прочистване, да речем една житeна диета, погладувай и така ще отстраниш вредните наслоявания, които са се натрупали в организма ти през зимата. Това ще да е мъдростта на поста, за това древните са живели толкова дълги години и не са страдали от болести, защото са познавали ритъма на природата и са се съобразявали с него. Чудесно би било да се върнеш към този природосъобразен начин на живот поне за малко, един път в годината. А пък и знаеш, чел си, че нещата между ум, дух и тяло са взаимосвързани, така че след това ще си преобразен, по-положителн към другите, пълен с енергия и освободен от стреса. Сега, когато годините ти напредват, усещаш болежки тук-там, пък физически някои неща не ти се отдават, а и секса с партньора нещо не върви, това лечебно гладуване би трябвало да помогне, казват, ще ни направи нови хора, ще усетим отново радостта от живота.. Преобразен ще си, повярвай, друг човек! Чудесно би било напролет отново да излизаш по-често сред природата, да се заредиш! Има хора, знаят и места с енергия, там е връзката с Бог и Космоса! Да живеем в Мир, Хармония с другите!
Рефлексия на гласа:
Да, вярно, има смисъл. Този сив и скучен град. Дим и пушеци. Летем прах, а зиме, киша….Този вечен хаос, а и това безхаберие! Мечтая си за нов живот, да можеше някъде да почна отначало, на чисто…
Разумът (Диалог с гласовете):
Да, наистина мечтаем да избягаме от тази реалност, да се пренесем на друго място, без проблеми, където да сме по-щастливи, по-сигурни, материално задоволени, но ще трябва да ви разочаровам, няма го никъде това място! То е химера, мираж сред пустинята на човешкото ни ежедневие. Нито диетите, нито пречистванията, нито енергиите на специалните места няма да ни го дадат, няма да ни възвърнат този наш копнеж, там под лъжичката за отминалото детство, за безгрижието, за това, което често се нарича райското блаженство.
Гласовете (Опозиция):
Басни! Втълпявали са ти ги като деца, така си ни възпитали, та затова копнеем си за рая. Той не съществува, Бог също! Всичко е кръговрат, живота и смъртта, това е част от природата, един идва, друг си отива. Живей сега, тъй сякаш няма утре, пълноценно, греби с пълни шепи! Обвързване, семейство и деца, това е бреме, излишна отговорност, носеща ни само грижи, болка и страдания..
Глас втори (паника):
Да, да, за жалост, пред лицето на напредващата старост и смъртта, нещо вътре ти подсказва, че се заблуждаваш. Oставаме сами, дните бавно отминават, не знаем, колко ни остава. Чакаме…Чакаме да чуем глас, да поговорим с близък, да отбие се приятел, да усетим близостта. Страх ни е, страх! Нима това е краят. Къде бе смисълът? Защо? Защо съм се родил, за да умра?
Глас трети (гневен, а дали е наш?):
Тоз кръговрат, таз природа, по дяволите с нея!!! (Яд и злоба, обхващат ни и сковават..) Ти, Бог, ти си виновен!! Защо създаде ни, Защо! Отговори!! На съд с теб, на кръста ще умреш! Усещаш ли ти болката, виж, това сме ние хората, зверове!
Вътрешен глас (спокоен): Ах, да имаше как с магическа пръчка, с хапче някакво да спра тез мисли, да забравя, там някъде да чувам вълните как се плискат, вятъра, топлите лъчи, да чувам нежен шепот…замълчи, замълчи…
Сърцето (ни говори):
Господи, аз знам, надежда даде ни, показа ни по пътя, който да вървим, разкри ни тайната, че в нас е червея, че в нас е силата и за промяната. Освободи ни! Дай ни плод на покяние, дай ни сълзи, дай ни Твоята любов. Знам, че слаби сме и окаяни, знам. Гордостта ни е безпаметна, гордостта ни е наш храм. Гордостта ни храни ни, гордостта е наш срам…Знам, Господи и изповядвам, Ти наш Син си, но и Божи, знам съвестта ми е оглозгана, знам, че нищо не остана, цял се предавам, запази ни, скрий тоз моя срам. Господи, помилуй и спаси, не мен, а този, Другия, който ти ми даде, да обичам, да му се отдам… Господи, не ме оставяй, сили нямам, твой съм, не съм сам…
Епилог:
Постът е, както пише о. Александър Шмеман, едно духовно пътуване. Неговата цел е Великден: „празника на празниците”, защото на този ден преди повече от 2000 години се случи нещо наистина велико, нещо ново и неповторимо: смъртта бе победена! „Де ти е смърте, жилото, де ти е, аде, победата” – пеем. На този ден, радостно възвестяваме, че в Христос смърт няма! Постът не е в диетата, постът е поклоническо пътуване, в което изстрадваме откъсването ни от нашето природно естество, в което с „вяра, надежда и любов” се отдаваме на връзката (отношението) с Бога, за да се облечем в нова дреха. Събличаме стария, за да облечем новия човек, който е безсмъртен, вечен, както е и нашия Творец. По време на поста откликваме на Неговия повик, отваряме вратата на сърцето си, пред която Той смирено чака. Това се случва в общността на Църквата, в която са събрани личности, които желаят да осъществят начина на съществуване, освободен от природните ограничения, чрез връзката си с Троичната Любов: Отец, Син и Свети Дух: Прототипът на любовно общение, свободно от битийната зависимост, в който Отца предвечно ражда Сина, а Дух Светий предвечно изхожда от Отца.
07 януари 2010, четвъртък
Отново за изповедта, поста и св. Причастие
Отново за изповедта, поста и св. Причастие
Автор Свещ. Петър Цанков
понеделник, 04 януари 2010
„Вкусете и ще видите колко благ е Господ” (Пс. 33:8)
По темата за св. Причастие или тайнството Евхаристия у нас има издадени над 20 книги. Ние ще споменем само три: Служебника, издание на Св. Синод на БПЦ; „Кога и как да се причастяваме?" от архим. Даниил Аеракис и „Безкръвната Христова жертва" на епископ д-р Николай Макариополски. Да, над 20 книги! Докато Христос го е казал само с две изречения: „Който яде Моето тяло и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан 6:54). Когато се храним с плодове, мляко или хляб, не е необходимо да знаем как тези храни поддържат живота на тялото. Но за приемането на св. Причастие е необходимо и знание, и вяра, и страхопочитание.
А лесно ли е да се вярва? Не! Даже и апостолите не разбирали Христос, когато им говорил, че Той е хлябът на живота. Затова „мнозина Го напуснаха и повече не вървяха с Него", пише св. евангелист Йоан Богослов (Иоан 6:66). А камо ли днес, във века на материално-консумативното общество. Да погледнем рекламите за алкохол, цигари, храни („С кренвиши КЕН – всеки ден!"). Но само това ли? Да видим вестниците. Читателите казват: „Аз съм информиран...” Един съвременен френски философ написа: „Какво искаш от народ, който със ставането от сън чете вестници, вместо да прочете една молитва". Да, а вижте делата на нашите „неинформирани” деди, които имаха само едно Евангелие и молитвеник. Вижте как задружно са строили и храмове, и манастири, и училища, и читалища. Отглеждали са деца, обичали са земята.
Да, медиите отвличат вниманието ни. И вместо да размишляваме върху Закона Божий денем и нощем, ние ,,отиваме в събранието на нечестивците...” (Пс.1)
Но да се върнем към темата за св. Тайнство Причастие. Както знаем, то се предхожда от сърдечна изповед, пост, покаяние и др.
За Изповедта
Мнозина питат, дали трябва да се изповядваме преди всяко Причастие? Според едни духовници – трябва, а според други – не. Но както не правим основно почистване на жилището си всеки ден, така и за душата (сърцето) е полезно да направим една основна изповед пред изповедник. А не всяка неделя. Освен, ако отдавна не сме се причастявали или пък сме сторили по-тежък грях. Като например допитване до врачки, ходжи, екстрасенси, занимания със спиритизъм, хороскопи и др., което е нарушение на първата Божия заповед ,,Да нямаш други богове освен Мене” (виж Изход 20 гл. и Второз. 18:10). Или убийство, какъвто е абортът, например.
Храмът е място за св. Литургия, т.е среща на християните с вьзкръсналия Христос. Където са ,,двама, или трима събрани в Моето име там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20) Затова ние влизаме в храма с трепета на Блудния син от великолепната Христова притча, който, като дошъл в себе си, се върнал при баща си, молейки го да го приеме не вече като роден син, а като слуга… И бащата наредил да заколят угоеното теле - предобраз на Христовата кръстна жертва (Лука 15 гл.)
Понякога при изповед ние се оприличаваме на Адам и Ева, които като съгрешиха, вместо да се покаят, започнаха да се оправдават. (Бит. 3 гл.) Други пък казват, че нямат особени грехове. Но св. Йоан Богослов пише: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истаната не е в нас. Но, ако изповядаме греховете си, Христос е верен, за да ни прости греховете...” (1 Иоан. 1 гл.)
Или пък изтъкваме нашите „добри” качества. Да, но Христос каза: „Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ,,ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим”. (Лука 17:10)
Нашият Спасител Иисус Христос е дал власт на апостолите „..да свързват и развързват греховете на човеците” (Мат. 16:19). Затова задачата на изповедника е състрадателно и по бащински да доведе човека до покаяние. Така, както пророк Натан мъдро доведе цар Давид до покаяние (2 Цар. 12 гл.). Олекнало му. И споделя: ,,Блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чиито грехове са покрити” (Пс. 31; Пс. 50)
Първите Христови слова, отправени към народа, както и на св. Йоан Предтеча преди Него, бяха: ,,Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Лука 3 гл. Матей 4:17) И св. Апостоли започнаха евангелската мисия с ,,Покайте се, защото се приближи Царството небесно!” (Деян. 2:38)
Покаянието не е съжаление за греховете, а промяна на мисленето. Да си припомним за блажената съдба на покаялия се разбойник! Пример на дълбоко покаяние е животът и на св. Мария Египетска, която от низините на греха достигнала до висините на светостта. Пример на смирено покаяние е животът на св. Йоан Рилски. Достоевски пише прекрасно за покаянието в романа си "Престъпление и наказание". Покаянието на Расколников той описва така: "... То го обзе изведнъж, като някакъв припадък: пламна в душата му от една искра и изведнъж като огън го обхвана целия. Всичко в него изведнъж се смекчи и сълзите му бликнаха. И както стоеше, тъй падна на земята… Той застана на колене сред площада, поклони се доземи и целуна тази мръсна земя с наслада и щастие...
За християнския пост
Постът е установен още в райската градина. Бог каза на Адама: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш” (Бит. 2:17). Постът от към животински продукти е проява на благочестие, необходимо за преодоляване на човешкия стремеж към греха и израз на покаяние. Виждаме, че и Иисус Христос е постил 40 дни и нощи, преди да започне спасителната мисия за любимото Му човечество от греха и сатаната.
Казват, че когато на младини не постим и преяждаме, то на старини лекари ще ни преписват... диети. Един многозаслужил учител по физика от Казанлък отговаря на въпроса може ли България да се оправи с думите: „Да, може, когато народът се научи да пости!” ... А за това как да постим, Христос ни каза: „А ти, когато постиш, помажи главата си, умий лицето си, за да се покажеш, че постиш не пред човеците, както правят лицемерците, а че постиш пред твоя Отец Небесен...” (Мат 6:16)
Голяма е силата на въдържанието. Отец Софроний Сахаров разказва, как един свещеник от Москва по време на германската окупация призовавал енориашите да постят и се причастяват всеки ден. Оказало се след това, че нито един не е загинал...
Освен ограничаването на храната, постът предполага и лишаване от употребата на алкохол, цигари, ограничаване в интимното общуване на съпрузите при взаимно съгласие и особено пост на... езика. Неслучайно поговорката гласи „Езикът кости няма, но кости троши”.
В Библията четем: „Ето поста, който избрах: махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпвайте се за вдовица. Тогава дойдете и ще отсъдим, казва Бог. Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля” (Ис. 1 гл.).
Първите християни са постили само в сряда и петък, заради предателството на Юда и Кръстната смърт на Христос (Мат. 9:15). И се причастявали всяка неделя (Деян. 2 гл.). Много важно е да съзнаваме, че постим не за да се причастяваме и се причастяваме не защото сме постили. Защото мнозина мислят, че приемането на храната в стомаха ни прави грешни, а не онова, което излиза от сърцето, както упрекващо каза Иисус Христос на апостолите и на народа (Марк 7:18).
При цар Константин, през 313 г., Църквата става свободна. Св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и други, живели през ІV век, са установили определени дати, в които да се празнуват Господските, Богородичните и други празници. Заради упадък на нравите обаче те въвели по-строги пости преди Рождество Христово и преди Възкресение Христово. По време на светителството на св. Йоан Златоуст (+ 407 г.) Рождественският пост бил само пет дни. Едва при Константинополския патриарх Лука Хрисоверг (+ 1169 г.) е установен сегашният 40-дневен пост за Рождество Христово. А Великият пост е установен през 642 г. при византийския император Ираклий. Великият пост се състои от 7 седмици, но се нарича „Св. Четиридесетница”, заради непостенето в съботите, на Цветница и Благовещение, (освен на Велика събота).
Длъжни сме обаче да поставим правилно приоритетите в делото на поста. Когато тръгнем на туризъм, мисълта ни е насочена към красивата планина, а не към това, което носим в раницата. Така и когато отиваме към храма, мисълта ни трябва да е обърната към това, как ще се причастим с Христос, а не какво сме яли вчера. Така апостолите Лука и Клеопа, връщайки се след празника Пасха за Емаус, разговаряли за Възкръсналия Христос (Лука 24 гл.).
За болните и възрастни християни, както и за децата, постът не е наложителен. Защото, пише св. ап. Павел: „никой никога не е намразил тялото си, а го храни и съгрява” (Еф. 5 гл.).
За Светата Евхаристия – св. Причастие
Предобраз на Новозаветната Пасха, Евхаристията, (от гръцки „Благодарност”) е еврейската Пасха. Тя се е извършвала като спомен за освобождаването на евреите от египетското робство (Исх. 12 гл.), като се изяждало едно пасхално агне. За нас Христос е Новозаветният Пасхален Агнец, освободител от греховното робство. (Мат. 1:21; Иоан 8:32-36), по думите на Христос към иудеите: „Всеки, който прави грях, роб е на греха. И тъй, ако Аз ви освободя, то свободни ще бъдете” (Иоан 8:33).
„Защото Бог толкоз много обикна света, че изпрати Своя Син, та всякой, който вярва в Него да … наследи вечен живот” (Иоан 3:20). Този вечен живот, започвайки от земния, се състои в любов, мир, радост, дълготърпение, милосърдие, вяра, кротост, въздържание... Или във възстановяването на изгубеното от Адам и Ева Царство Божие. Затова и св. Литургия започва с тържествения възглас: „Благословено е Царство на Отца и Сина и Святаго Духа...” Христос много ясно обясни на Никодим, що е Царството Божие, за което ни разказва св. евангелист Йоан в 3 гл. на своето Евангелие. Но за много християни истината за Царството Божие не е съвсем ясна. По-точно, не им е разяснявана.
Иисус Христос с притчи е обяснил, че Той е Женихът, а Църквата, т.е. християните, е Неговата Невеста (Мат. 22 гл.). И затова, на въпроса, колко пъти може да се причастяваме, отговорът е – колкото пъти биха ни поканили и бихме отишли на сватба. На Тайната Вечеря Иисус взе хляба, даде на Своите ученици и каза: „Вземете яжте всички, това е Моето тяло, което за вас се преломява. После взе Чашата и каза: „Пийте от нея всички Това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на греховете... Това правете за Мой спомен”, добавя св. Лука (22:19-20; срв. Мат. 26:28).
Светата Евхаристия ни води единствено към свето Причастие. А то - към прощение на греховете и вечен живот. От Служебника свещеникът чете: „Господи, удостой ни да ни преподадеш Твоето пречисто Тяло и Твоята драгоценна Кръв, а чрез нас на всички люде”.
Следователно ние християните пред св. Чаша всички сме участващи, а не присъстващи (Еп. Николай, [2]). Св. ап. Петър пише: „Вие сте... царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестявате съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудна светлина” (1 Петр. 2:9).
Но в Служебника на Св. Синод, издание от 1985 г. на стр. 425 пише, че православните християни „... са длъжни (?) да се причастяват поне един път в годината”[3]. Да приведем думите на покойния сръбски патриарх Павле, който пише, че Тайнство Причастие не е задължение за християните, а духовно-морална потребност...
Наистина, достойният за подражание на вярата св. Силуан Атонски казва: „Истинското Богообщение се постига чрез молитвеното дело и участието в тайнствата на Провославаната Църква – на първо място, честото прибягване до тайнството Покаяние и Изповед, завършващо с Причастието със Светите Христови тайни, както и участие в литургичния живот на Църквата. Без този вътрешен мистичен живот християнстовото се превръща в лицемерие, морализаторство и законничество. Загубва се духът му, отстъпвайки място на светския дух, рационализма и прагматизма...”[4]
От къде е дошла тази нелогична практика? Вероятно, при падането на България под османска власт и на Византия през 1453 г. поради липса на богословско-литургични познания миряните се причастявали само за Рождество и Великден. Но по този начин дяволът е улесняван в „сеенето на плевели”, т.е. на лъжи (Мат. 14:25) спрямо християните. Само така си обясняваме избуяването на позабравени езически обичаи, обреди, курбани, врачки, леене на куршум. Добре. Ако се причастяваме само 2-3 пъти в годината, то тогава трябва да се извършват само 2-3 литургии в годината!? Ако пък Литургията се извършва всяка неделя, тогава тя се извършва само за ... служещия свещеник. А другите!?
Св. Йоан Златоуст, цитиран от о. Серафим Алексиев, в „Нашата вяра” пише: „Доброволно отклоняващите се от св. Причастие, дават голяма власт на дявола над себе си...”
Кой днес вярва, че дяволът съществува, ако и да има толкова сатанински секти? А Христос ще каже за дявола: „Той си беше открай време човекоубиец, защото е лъжец и баща на лъжата” (Иоан 8:44) Затова, пише същият евангелист, Христос дойде, за да разруши делата на дявола! (1 Иоан. 3:8).
Още за подготовката
Подготовката за св. Причастие - изповед, покаяние и пост - е еднаква както за миряните, така и за... духовниците!
Полезно е всеки ден да четем Словото Божие, да се поучим от живота на първите християни и на св. Отци на Църквата, да се опростим с ближните (Мат. 5:23), семейно и със смирената молитва на митаря да отидем на св. Литургия. И когато свещеникът ни прикани: „Со страхом Божиим, верою и любовию приступите...”, да вярваме, че ние наистина се съпричастяваме с Христос, както пръчката с лозата, за прошка на греховете и за вечен живот (Кол. 3 гл.). И след това свещеникът чете благодарствена молитва, че Господ „и в днешния ден ни е удостоил да се причастим със светите дарове...”[5]
За нас „топлохладните” християни от 21 век (Откр. 3:16), живеещи в условията на организирана дехристиянизация на семейството, училището, обществото (2 Тим. 3:6), темата за св. Причастие става все по-трудно разбираема. И от там все по-рядко се възползваме от св. Причастие за борба с дявола (Еф. 6 гл.) и за вечния живот, според казаното, че око не е виждало, ухо не е слушало и човеку на ум не е идвало онова, което Бог е приготвил за онези които Го обичат (1 Кор. 2:9).
Дехристиянизацията! Или с други думи, заместването на Божествената истина с човешка философия (2 Тим. 4:1-5). Първият Старозагорски митрополит Методий (Кусев) още преди 115 г. писа: „Безбожието води до безнравственост, създава тирания, робство, отчаяние и социални нещастия”. Вижте колко болезнено преживяваме днес това драматично пророчество! (Тази ценна апологетична книга бе преиздадена с благословението на митрополит Галактион през 2008 г. в Стара Загора).
Жалко е, че кръстените в православната вяра деца и родителите им не се причастяват дори един път в годината! Защо и къде са? Христос умолително каза: „Оставете децата да идват при Мене и не им пречете, защото на такива е Царството Божие” (Марк 10:14).
Въпреки кризата, обаче, през последните години все повече християни у нас, подобно на християните от съседна Гърция, Албания, Сърбия, Румъния, Русия и др., чрез пастирски наставления, вкусват благодатната радост от редовното причастяване - за прошка на греховете, за придобиване на Светия Дух и вечен живот.
Възкръсналият Господ Христос и днес хлопа на сърцето ни и казва: „Ако някой ми отвори вратата ще вечерям с него и Той с Мене” (Откр. 3:20).
Да! „Вкусете и ще видите колко благ е Господ” (Пс. 33:8) Амин.
Използвана литература:
1. Библия, СИ, С., 1998 г.
2. Архиеп. Павел Финландски, Нашата Лутургия, С., 2005.
3. Свещ. Алексадър Шмеман, Великият пост, изд. Омофор, 2001.
4. Архим. Иустин (Попович), еп. Атанасий (Йевтич), Църква, Православие, Евхаристия, С., 1999.
5. Епископ д-р Николай (Кожухаров), Светата Евхаристийна жертва, С., 1968.
6. Архим. Серафим (Алексиев) и еп. д-р Николай (Кожухаров), Вяра, Надежда, Любов, СИ С., 1991.
7. Архим. Захариас от Есекс, Христос как путь нашей жизни, М., 2003.
8. От същия автор: Пътят към сърцето, С. 2009.
9. Архим. Софроний (Сахаров), Св. Силуан Атонски, С., 2008.
10. Архим. Авксентий, Литургика, ВТ, 2005.
11. Архим. Горазд, Богослбужение и богослужебна дисциплина, 1958.
12. Дякон Андрей Кураев, Традиции, догми, обреди, С., 1996.
13. Св. Йоан Кронщадски, Моят живот в Христа.
14. Иером. Анатолий (Берестов), Духовните основи на наркоманията.
15. Прот. Николай Афанасиев, Трапеза Господня, ВТ, 1999.
16. Питър Гилкуист, Да станеш православен, 1999.
17. Николай В. Гогол, Размишления върху Божествената Литургия
18. Варненски Митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, СИ, С., 1980.
19. Николай Успенски, Светоотеческото учение за Евхаристията, ВТ, 2005.
20. Св. Николай Светогорец, Душеполезна книга за постоянното причастяване със Светите Христови тайни, Праксис, ВТ, 2005.
[1] Кларк, К. Цивилизацията, С., 1977, с. 381.
[2] Еп. Николай, За св. Евхаристия.
[3]. Проф. дякон Андрей Кураев, Традиции, догмат, обряд (с. 199): “Трябва да разграничаваме Православното боголовие от Православната митология. Към областта на митологията се отнася, например, представата, че ‘честото причастяване е грях’. Уви, дори авторитетът на св. Теофан Затворник и св. Йоан Кронщадски не е достатъчен, за да накара хората по-често да пристъпват към тайнството на Евхаристията. Какво ни интересуват светците, щом баба Аксиния е казала, че да се причастяваме повече от 1-2 пъти годишно, е ‘голям грях’. ‘О, обичаи, о, предразсъдъци! Напразно се принася ежедневната Жертва, напразно ежедневно заставаме ние пред олтара! Никой не се приобщава’ (Св. Йоан Златоуст).
4. Иером. Анатолий (Берестов), Духовните устои на наркоманията, Варна, 2003, с. 31.
5. Служебник, СИ, с. 102.
Казанлък, Никулден, 06 декември 2009 г.
Автор Свещ. Петър Цанков
понеделник, 04 януари 2010
„Вкусете и ще видите колко благ е Господ” (Пс. 33:8)
По темата за св. Причастие или тайнството Евхаристия у нас има издадени над 20 книги. Ние ще споменем само три: Служебника, издание на Св. Синод на БПЦ; „Кога и как да се причастяваме?" от архим. Даниил Аеракис и „Безкръвната Христова жертва" на епископ д-р Николай Макариополски. Да, над 20 книги! Докато Христос го е казал само с две изречения: „Който яде Моето тяло и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан 6:54). Когато се храним с плодове, мляко или хляб, не е необходимо да знаем как тези храни поддържат живота на тялото. Но за приемането на св. Причастие е необходимо и знание, и вяра, и страхопочитание.
А лесно ли е да се вярва? Не! Даже и апостолите не разбирали Христос, когато им говорил, че Той е хлябът на живота. Затова „мнозина Го напуснаха и повече не вървяха с Него", пише св. евангелист Йоан Богослов (Иоан 6:66). А камо ли днес, във века на материално-консумативното общество. Да погледнем рекламите за алкохол, цигари, храни („С кренвиши КЕН – всеки ден!"). Но само това ли? Да видим вестниците. Читателите казват: „Аз съм информиран...” Един съвременен френски философ написа: „Какво искаш от народ, който със ставането от сън чете вестници, вместо да прочете една молитва". Да, а вижте делата на нашите „неинформирани” деди, които имаха само едно Евангелие и молитвеник. Вижте как задружно са строили и храмове, и манастири, и училища, и читалища. Отглеждали са деца, обичали са земята.
Да, медиите отвличат вниманието ни. И вместо да размишляваме върху Закона Божий денем и нощем, ние ,,отиваме в събранието на нечестивците...” (Пс.1)
Но да се върнем към темата за св. Тайнство Причастие. Както знаем, то се предхожда от сърдечна изповед, пост, покаяние и др.
За Изповедта
Мнозина питат, дали трябва да се изповядваме преди всяко Причастие? Според едни духовници – трябва, а според други – не. Но както не правим основно почистване на жилището си всеки ден, така и за душата (сърцето) е полезно да направим една основна изповед пред изповедник. А не всяка неделя. Освен, ако отдавна не сме се причастявали или пък сме сторили по-тежък грях. Като например допитване до врачки, ходжи, екстрасенси, занимания със спиритизъм, хороскопи и др., което е нарушение на първата Божия заповед ,,Да нямаш други богове освен Мене” (виж Изход 20 гл. и Второз. 18:10). Или убийство, какъвто е абортът, например.
Храмът е място за св. Литургия, т.е среща на християните с вьзкръсналия Христос. Където са ,,двама, или трима събрани в Моето име там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20) Затова ние влизаме в храма с трепета на Блудния син от великолепната Христова притча, който, като дошъл в себе си, се върнал при баща си, молейки го да го приеме не вече като роден син, а като слуга… И бащата наредил да заколят угоеното теле - предобраз на Христовата кръстна жертва (Лука 15 гл.)
Понякога при изповед ние се оприличаваме на Адам и Ева, които като съгрешиха, вместо да се покаят, започнаха да се оправдават. (Бит. 3 гл.) Други пък казват, че нямат особени грехове. Но св. Йоан Богослов пише: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истаната не е в нас. Но, ако изповядаме греховете си, Христос е верен, за да ни прости греховете...” (1 Иоан. 1 гл.)
Или пък изтъкваме нашите „добри” качества. Да, но Христос каза: „Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ,,ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим”. (Лука 17:10)
Нашият Спасител Иисус Христос е дал власт на апостолите „..да свързват и развързват греховете на човеците” (Мат. 16:19). Затова задачата на изповедника е състрадателно и по бащински да доведе човека до покаяние. Така, както пророк Натан мъдро доведе цар Давид до покаяние (2 Цар. 12 гл.). Олекнало му. И споделя: ,,Блажен е оня, комуто беззаконията са простени и чиито грехове са покрити” (Пс. 31; Пс. 50)
Първите Христови слова, отправени към народа, както и на св. Йоан Предтеча преди Него, бяха: ,,Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Лука 3 гл. Матей 4:17) И св. Апостоли започнаха евангелската мисия с ,,Покайте се, защото се приближи Царството небесно!” (Деян. 2:38)
Покаянието не е съжаление за греховете, а промяна на мисленето. Да си припомним за блажената съдба на покаялия се разбойник! Пример на дълбоко покаяние е животът и на св. Мария Египетска, която от низините на греха достигнала до висините на светостта. Пример на смирено покаяние е животът на св. Йоан Рилски. Достоевски пише прекрасно за покаянието в романа си "Престъпление и наказание". Покаянието на Расколников той описва така: "... То го обзе изведнъж, като някакъв припадък: пламна в душата му от една искра и изведнъж като огън го обхвана целия. Всичко в него изведнъж се смекчи и сълзите му бликнаха. И както стоеше, тъй падна на земята… Той застана на колене сред площада, поклони се доземи и целуна тази мръсна земя с наслада и щастие...
За християнския пост
Постът е установен още в райската градина. Бог каза на Адама: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш” (Бит. 2:17). Постът от към животински продукти е проява на благочестие, необходимо за преодоляване на човешкия стремеж към греха и израз на покаяние. Виждаме, че и Иисус Христос е постил 40 дни и нощи, преди да започне спасителната мисия за любимото Му човечество от греха и сатаната.
Казват, че когато на младини не постим и преяждаме, то на старини лекари ще ни преписват... диети. Един многозаслужил учител по физика от Казанлък отговаря на въпроса може ли България да се оправи с думите: „Да, може, когато народът се научи да пости!” ... А за това как да постим, Христос ни каза: „А ти, когато постиш, помажи главата си, умий лицето си, за да се покажеш, че постиш не пред човеците, както правят лицемерците, а че постиш пред твоя Отец Небесен...” (Мат 6:16)
Голяма е силата на въдържанието. Отец Софроний Сахаров разказва, как един свещеник от Москва по време на германската окупация призовавал енориашите да постят и се причастяват всеки ден. Оказало се след това, че нито един не е загинал...
Освен ограничаването на храната, постът предполага и лишаване от употребата на алкохол, цигари, ограничаване в интимното общуване на съпрузите при взаимно съгласие и особено пост на... езика. Неслучайно поговорката гласи „Езикът кости няма, но кости троши”.
В Библията четем: „Ето поста, който избрах: махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпвайте се за вдовица. Тогава дойдете и ще отсъдим, казва Бог. Да бъдат греховете ви и като багрено – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля” (Ис. 1 гл.).
Първите християни са постили само в сряда и петък, заради предателството на Юда и Кръстната смърт на Христос (Мат. 9:15). И се причастявали всяка неделя (Деян. 2 гл.). Много важно е да съзнаваме, че постим не за да се причастяваме и се причастяваме не защото сме постили. Защото мнозина мислят, че приемането на храната в стомаха ни прави грешни, а не онова, което излиза от сърцето, както упрекващо каза Иисус Христос на апостолите и на народа (Марк 7:18).
При цар Константин, през 313 г., Църквата става свободна. Св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и други, живели през ІV век, са установили определени дати, в които да се празнуват Господските, Богородичните и други празници. Заради упадък на нравите обаче те въвели по-строги пости преди Рождество Христово и преди Възкресение Христово. По време на светителството на св. Йоан Златоуст (+ 407 г.) Рождественският пост бил само пет дни. Едва при Константинополския патриарх Лука Хрисоверг (+ 1169 г.) е установен сегашният 40-дневен пост за Рождество Христово. А Великият пост е установен през 642 г. при византийския император Ираклий. Великият пост се състои от 7 седмици, но се нарича „Св. Четиридесетница”, заради непостенето в съботите, на Цветница и Благовещение, (освен на Велика събота).
Длъжни сме обаче да поставим правилно приоритетите в делото на поста. Когато тръгнем на туризъм, мисълта ни е насочена към красивата планина, а не към това, което носим в раницата. Така и когато отиваме към храма, мисълта ни трябва да е обърната към това, как ще се причастим с Христос, а не какво сме яли вчера. Така апостолите Лука и Клеопа, връщайки се след празника Пасха за Емаус, разговаряли за Възкръсналия Христос (Лука 24 гл.).
За болните и възрастни християни, както и за децата, постът не е наложителен. Защото, пише св. ап. Павел: „никой никога не е намразил тялото си, а го храни и съгрява” (Еф. 5 гл.).
За Светата Евхаристия – св. Причастие
Предобраз на Новозаветната Пасха, Евхаристията, (от гръцки „Благодарност”) е еврейската Пасха. Тя се е извършвала като спомен за освобождаването на евреите от египетското робство (Исх. 12 гл.), като се изяждало едно пасхално агне. За нас Христос е Новозаветният Пасхален Агнец, освободител от греховното робство. (Мат. 1:21; Иоан 8:32-36), по думите на Христос към иудеите: „Всеки, който прави грях, роб е на греха. И тъй, ако Аз ви освободя, то свободни ще бъдете” (Иоан 8:33).
„Защото Бог толкоз много обикна света, че изпрати Своя Син, та всякой, който вярва в Него да … наследи вечен живот” (Иоан 3:20). Този вечен живот, започвайки от земния, се състои в любов, мир, радост, дълготърпение, милосърдие, вяра, кротост, въздържание... Или във възстановяването на изгубеното от Адам и Ева Царство Божие. Затова и св. Литургия започва с тържествения възглас: „Благословено е Царство на Отца и Сина и Святаго Духа...” Христос много ясно обясни на Никодим, що е Царството Божие, за което ни разказва св. евангелист Йоан в 3 гл. на своето Евангелие. Но за много християни истината за Царството Божие не е съвсем ясна. По-точно, не им е разяснявана.
Иисус Христос с притчи е обяснил, че Той е Женихът, а Църквата, т.е. християните, е Неговата Невеста (Мат. 22 гл.). И затова, на въпроса, колко пъти може да се причастяваме, отговорът е – колкото пъти биха ни поканили и бихме отишли на сватба. На Тайната Вечеря Иисус взе хляба, даде на Своите ученици и каза: „Вземете яжте всички, това е Моето тяло, което за вас се преломява. После взе Чашата и каза: „Пийте от нея всички Това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на греховете... Това правете за Мой спомен”, добавя св. Лука (22:19-20; срв. Мат. 26:28).
Светата Евхаристия ни води единствено към свето Причастие. А то - към прощение на греховете и вечен живот. От Служебника свещеникът чете: „Господи, удостой ни да ни преподадеш Твоето пречисто Тяло и Твоята драгоценна Кръв, а чрез нас на всички люде”.
Следователно ние християните пред св. Чаша всички сме участващи, а не присъстващи (Еп. Николай, [2]). Св. ап. Петър пише: „Вие сте... царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестявате съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудна светлина” (1 Петр. 2:9).
Но в Служебника на Св. Синод, издание от 1985 г. на стр. 425 пише, че православните християни „... са длъжни (?) да се причастяват поне един път в годината”[3]. Да приведем думите на покойния сръбски патриарх Павле, който пише, че Тайнство Причастие не е задължение за християните, а духовно-морална потребност...
Наистина, достойният за подражание на вярата св. Силуан Атонски казва: „Истинското Богообщение се постига чрез молитвеното дело и участието в тайнствата на Провославаната Църква – на първо място, честото прибягване до тайнството Покаяние и Изповед, завършващо с Причастието със Светите Христови тайни, както и участие в литургичния живот на Църквата. Без този вътрешен мистичен живот християнстовото се превръща в лицемерие, морализаторство и законничество. Загубва се духът му, отстъпвайки място на светския дух, рационализма и прагматизма...”[4]
От къде е дошла тази нелогична практика? Вероятно, при падането на България под османска власт и на Византия през 1453 г. поради липса на богословско-литургични познания миряните се причастявали само за Рождество и Великден. Но по този начин дяволът е улесняван в „сеенето на плевели”, т.е. на лъжи (Мат. 14:25) спрямо християните. Само така си обясняваме избуяването на позабравени езически обичаи, обреди, курбани, врачки, леене на куршум. Добре. Ако се причастяваме само 2-3 пъти в годината, то тогава трябва да се извършват само 2-3 литургии в годината!? Ако пък Литургията се извършва всяка неделя, тогава тя се извършва само за ... служещия свещеник. А другите!?
Св. Йоан Златоуст, цитиран от о. Серафим Алексиев, в „Нашата вяра” пише: „Доброволно отклоняващите се от св. Причастие, дават голяма власт на дявола над себе си...”
Кой днес вярва, че дяволът съществува, ако и да има толкова сатанински секти? А Христос ще каже за дявола: „Той си беше открай време човекоубиец, защото е лъжец и баща на лъжата” (Иоан 8:44) Затова, пише същият евангелист, Христос дойде, за да разруши делата на дявола! (1 Иоан. 3:8).
Още за подготовката
Подготовката за св. Причастие - изповед, покаяние и пост - е еднаква както за миряните, така и за... духовниците!
Полезно е всеки ден да четем Словото Божие, да се поучим от живота на първите християни и на св. Отци на Църквата, да се опростим с ближните (Мат. 5:23), семейно и със смирената молитва на митаря да отидем на св. Литургия. И когато свещеникът ни прикани: „Со страхом Божиим, верою и любовию приступите...”, да вярваме, че ние наистина се съпричастяваме с Христос, както пръчката с лозата, за прошка на греховете и за вечен живот (Кол. 3 гл.). И след това свещеникът чете благодарствена молитва, че Господ „и в днешния ден ни е удостоил да се причастим със светите дарове...”[5]
За нас „топлохладните” християни от 21 век (Откр. 3:16), живеещи в условията на организирана дехристиянизация на семейството, училището, обществото (2 Тим. 3:6), темата за св. Причастие става все по-трудно разбираема. И от там все по-рядко се възползваме от св. Причастие за борба с дявола (Еф. 6 гл.) и за вечния живот, според казаното, че око не е виждало, ухо не е слушало и човеку на ум не е идвало онова, което Бог е приготвил за онези които Го обичат (1 Кор. 2:9).
Дехристиянизацията! Или с други думи, заместването на Божествената истина с човешка философия (2 Тим. 4:1-5). Първият Старозагорски митрополит Методий (Кусев) още преди 115 г. писа: „Безбожието води до безнравственост, създава тирания, робство, отчаяние и социални нещастия”. Вижте колко болезнено преживяваме днес това драматично пророчество! (Тази ценна апологетична книга бе преиздадена с благословението на митрополит Галактион през 2008 г. в Стара Загора).
Жалко е, че кръстените в православната вяра деца и родителите им не се причастяват дори един път в годината! Защо и къде са? Христос умолително каза: „Оставете децата да идват при Мене и не им пречете, защото на такива е Царството Божие” (Марк 10:14).
Въпреки кризата, обаче, през последните години все повече християни у нас, подобно на християните от съседна Гърция, Албания, Сърбия, Румъния, Русия и др., чрез пастирски наставления, вкусват благодатната радост от редовното причастяване - за прошка на греховете, за придобиване на Светия Дух и вечен живот.
Възкръсналият Господ Христос и днес хлопа на сърцето ни и казва: „Ако някой ми отвори вратата ще вечерям с него и Той с Мене” (Откр. 3:20).
Да! „Вкусете и ще видите колко благ е Господ” (Пс. 33:8) Амин.
Използвана литература:
1. Библия, СИ, С., 1998 г.
2. Архиеп. Павел Финландски, Нашата Лутургия, С., 2005.
3. Свещ. Алексадър Шмеман, Великият пост, изд. Омофор, 2001.
4. Архим. Иустин (Попович), еп. Атанасий (Йевтич), Църква, Православие, Евхаристия, С., 1999.
5. Епископ д-р Николай (Кожухаров), Светата Евхаристийна жертва, С., 1968.
6. Архим. Серафим (Алексиев) и еп. д-р Николай (Кожухаров), Вяра, Надежда, Любов, СИ С., 1991.
7. Архим. Захариас от Есекс, Христос как путь нашей жизни, М., 2003.
8. От същия автор: Пътят към сърцето, С. 2009.
9. Архим. Софроний (Сахаров), Св. Силуан Атонски, С., 2008.
10. Архим. Авксентий, Литургика, ВТ, 2005.
11. Архим. Горазд, Богослбужение и богослужебна дисциплина, 1958.
12. Дякон Андрей Кураев, Традиции, догми, обреди, С., 1996.
13. Св. Йоан Кронщадски, Моят живот в Христа.
14. Иером. Анатолий (Берестов), Духовните основи на наркоманията.
15. Прот. Николай Афанасиев, Трапеза Господня, ВТ, 1999.
16. Питър Гилкуист, Да станеш православен, 1999.
17. Николай В. Гогол, Размишления върху Божествената Литургия
18. Варненски Митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, СИ, С., 1980.
19. Николай Успенски, Светоотеческото учение за Евхаристията, ВТ, 2005.
20. Св. Николай Светогорец, Душеполезна книга за постоянното причастяване със Светите Христови тайни, Праксис, ВТ, 2005.
[1] Кларк, К. Цивилизацията, С., 1977, с. 381.
[2] Еп. Николай, За св. Евхаристия.
[3]. Проф. дякон Андрей Кураев, Традиции, догмат, обряд (с. 199): “Трябва да разграничаваме Православното боголовие от Православната митология. Към областта на митологията се отнася, например, представата, че ‘честото причастяване е грях’. Уви, дори авторитетът на св. Теофан Затворник и св. Йоан Кронщадски не е достатъчен, за да накара хората по-често да пристъпват към тайнството на Евхаристията. Какво ни интересуват светците, щом баба Аксиния е казала, че да се причастяваме повече от 1-2 пъти годишно, е ‘голям грях’. ‘О, обичаи, о, предразсъдъци! Напразно се принася ежедневната Жертва, напразно ежедневно заставаме ние пред олтара! Никой не се приобщава’ (Св. Йоан Златоуст).
4. Иером. Анатолий (Берестов), Духовните устои на наркоманията, Варна, 2003, с. 31.
5. Служебник, СИ, с. 102.
Казанлък, Никулден, 06 декември 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)