Интервю във вестник Дневник и статия в 24 часа

Открийте разликите!

http://www.24chasa.bg/Default.asp?statid=94446&rubr=0&izd=1&fsize=&swidth=800&tr=1&im=12&id=23&iy=2008

http://www.dnevnik.bg/show/print.php?storyid=605230

На кого според вас трябва да се сложи билборд?!!!

Отговорът от Атина

"Не хвърляйте още сълзотворен газ, ние и без това плачем. Не сме "познатите непознати" (жаргон на гръцките медии, с който характеризират младежките групи, които причиняват хаос след почти всеки митинг в столицата, бел. ред.), не сме момчетата с маските, ние сме вашите деца. Искаме един по-добър свят. Помогнете ни. Имаме мечти - не ги убивайте. Имаме пориви - не ги спирайте. Спомнете си. Някога и вие бяхте млади. Сега преследвате парите, грижите се само за "витрината", дебелеете, забравяте. Очаквахме да ни подкрепите. Очаквахме да се заинтересувате, поне веднъж да ни накарате да се гордеем. Напразно. Живеете лъжливи животи, навели сте глави и чакате деня, в който ще умрете. Не фантазирате, не се влюбвате, не творите! Само купувате и продавате. Материални блага навсякъде. Любов никъде. Къде са родителите? Къде са творците? Защо не излязат навън да ни защитят? Убиват ни, помогнете ни..." (Цитат по dveri.bg)

Как да се противим на злото?

Търсят се пари за Дунав мост?!!! Що за абсурд? Какво въобще може да се коментира? Плаче ми се само в тази държава! Агресията, безкрупулността, безхаберието, ненавистта, алчността и завистта са навсякъде. Обществена тайна е, че големи суми от таксите на Дунав мост пълнят партийни каси, а една европейска граница между две европейски страни прилича на лунен пейзаж, минавайки по моста се чудиш дали няма да ти падне окачването, така жестоко разминаване има между отделните сегменти. Пак ще повторя, какво може въобще да се каже, нямаш думи, вцепенен си от наглостта и арогантността, която те обгражда. Убиха 20 годишен младеж пред дискотека, всеки ден по улиците убиват хора... Отново по най-светлите празници преживяваме трагедии, но като че ли на никой не му пука или само на някакви сливенски ученици, които направили подписка срещу убийството на своя съгражданин, а в Атина затова хвърлят камъни...Не, не призовавам към насилие, но така не може да продължава. Защо спим, защо сме като щраусове, които си заравят главите в пясъка? Не знам, просто не знам, какво да направим, така не може да продължава. Как да се противим на злото, то като че ли ни е обградило от всякъде и ни задушава....Нямам отговор, нямам, но се моля да не ни сполети нещо още по-грозно.

"Дерзайте: Аз победих света!"

Способни ли сме да прощаваме грешките на другите спрямо нас? Убеждавам се, че не. Мисля, че ако Иисус беше днес в България и попиташе, който от вас е безгрешен, пръв да хвърли камък по нея (блудницата от притчата хваната в прелюбодеяние), щеше да завали дъжд от камъни. Дотолкова сме заслепени от собствените си грешки, че за всички недоразумения, конфликти и сблъсъци виним само другите. Гредата в собствените си очи е станала толкова голяма, че май гледаме на света само през процепите й. Но с гордост заявяваме, че абсолютна истина няма, всичко е относително, зависещо от гледната точка и контекста. Това ни пречи във взаимоотношенията с другите, все повече държим на правата си, отстояваме ги с пълна сила, дори с цената на мира помежду ни и в резултат се обграждаме само с хора, които споделят нашите "истини", партизираме се, фракционираме се и се атомизираме. Законът е над всичко, правим абсолютно всичко възможно той да регулира тези разпадащи се взаимоотношения, вкарваме животът в рамка, защото сме неспособни да го живеем. Какво ни води това? Делегираме свободата си (и отговорността за действията си) на тези невидими законнически структури, даваме им сила да ни оправят живота, да го направят безпроблемен. Всичко да е лесно и удобно се е превърнало максима на живота. Движим се по течението и го наричаме свобода на избор, едните го правят в най-модерна яхта, други на собственоръчно сглобен сал, трети се давят (тях не ги гледаме, по-добре да са някъде по-надалеч, щото ни нарушават душевния мир), но малцина въобще поставят под въпрос "течението", а камо ли да изстрадат излизането от него. Иисус казва: "Дерзайте: Аз победих света!" В този либерален век сме толкова неспособни да живеем свободата си, да обичаме, както никога до сега преди. Нямаме сили да променим себе си, да простим и заобичаме. Какво друго ни остава освен да просим за милост. Господи Иисусе Христе, помилуй мене грешния!

Спойката все внос от чужбина, било то от изток или запад...

Утре вечер ще събирам приятели и познати, за да говорим за българската идентичност, тема, която по принцип доста разбунва духовете. Надявам се наистина да стане интересно и полемично. Защо въобще има нужда от обсъждане? Мисля си, че просто ние, българите обичаме да се лашкаме в две крайности. Едната бих охарактеризирал с Байганьовото "Булгар, булгар", сиреч едно замъглено и необосновано чувство за национална гордост, която отрича и принижава всичко чуждо, а за другата използвам Паисиевото "О, неразумни и юроде", обвиняващ своите съвременници за техния национален нихилизъм, който не е чужд и на нашата епоха. А какво остава помежду? Доста неясна и аморфна маса. Не успяваме да развием една ясна и точна представа за себе си, която да не служи на разни митове, а реално оценява нашите плюсове и минуси. И дано точно това да стане, да говорим за последните. Забелязъл съм по себе си, как липсата на конструктивно изработена и обществено приета представа за нас се отрази на моето отношение към страните, в които съм пребивавал . Първият ми престой в чужбина беше в Австрия. Резултатът беше абсолютно негативно отношение към всичко австрийско. Смятам, че това беше фазата на избиването на комплекси. Вярно всичко им е подредено, ама те, австрийците са пълна нула, нищо не могат да правят, да им изгори крушката вкъщи, викат някой майстор, за да им я смени. Дори да е така, истината понякога е малко по-друга. Някои австрийци могат просто да си го позволят, като през това време изкарват пари, от това което най-добре могат да правят. Не че съм ги залюбил, просто разбирам, че много неща, които съм смятал за тях и за нас са били плод на погрешната представа за самите нас, българите и в частност за самия мен. После пък в Германия изпаднах в друга крайност, да възвеличавам всичко германско. Вярно доста ме впечатлиха, но за жалост това беше пак резултат на непознаването на нашите черти. Сега пък ще излезе, че ний сме най-великите на света. Не, далеч ми е от ума, но страдаме определено от чуждопоклонство или пък от самолюбие. Голям плюс според мен, който притежаваме е нашето сбободолюбие и чувство за независимост, и как няма да ги имаме, след като сме били доста години под робство, не, че не се дъним де, като често ги обръщаме в анархия и аутаркизъм. Положителни качества според мен са и нашата доверчивост, отзивчивост и донякъде безкористност. За т.нар. прословуто българско трудолюбие бих казал, че е по-скоро инатесто блъскане. Да, на инат можем доста неща да постигнем. Не смятам, че сме някакви особени иноватори или рационализатори, май по-скоро си я караме в добре познатите коловози. Консервативността ни и страхът от новото, като че ли са ни вродени, но пък запали ли ни някой, убеди ли ни, па особено го видим да работи у комшията, нямаме прегради, ще изорем и прекопаем, за да го имаме, пък даже и по-добро от неговото. Ама там ни е и проблемът, често светогледът ни стига до дувара на комшията. Е, сега дувари няма, границите са отворени, па току виж сме надскочили себе си. Малко ме съмнява, щото колективните спортове не ги владеем, а за този свят навън пълен с конкуренция, май само тъй се оцелява. Както казва един мой приятел, българите като единици сме добре, добър материал, добри тухли единички, ама нещо хоросанът ни липсва. Спойката все внос от чужбина, било то от изток или запад.

И к'во прайм?

Постите започнаха и както вече забелязвам, с тях започват и изкушенията, т.е. предизвикателствата. Случват ти се неща, обикновено свързани с взаимоотношенията ти с близки на теб хора. Как да реагираш? Предизвикват те - ядосваш се, смяташ нещата, които те казват, за несправедливи, ти си прав, а другият е крив, завързва се спор, спорът ескалира, имаш чувството, че се намираш в омагьосан кръг, как да излезеш от това, в което си се самонавигирал, изхождайки от презумпцията да защитиш собствената си правота, т.е. егоистичната ти подбуда да бъдеш правилно (от своя гледна точка) оценяван от другите? Какво ти ползва  тогава твоята правота, тържеството на справедливостта (според твоето виждане), когато твоят другар, близък или приятел след спора е наранен, обиден, когато не си разбрал неговите чувства, мисли, не си вникнал в неговата гледна точка. В тук се крие според мен цялото разковниче, търсим нашата си индивидуална правота, понякога прибягвайки до средства или използвайки нашето влияние или власт, за да надделеем, да убедим нашия опонент, но за съжаление насила. Като резултат рушим себе си, рушим и другия. Но как тогава да отстояваме нашите интереси, особено в този свят, който се гради точно върху това - върху индивидуалното по природа дадено ти (или дори естествено) право да преследваш максимизирането на личния ти интерес. Обикновено това води до челни сблъсъци, особено колкото се намираш по-високо в обществената йерархия, т.е. си облечен с някакви атрибути, които влизат в сферата на интереса на други индивиди, които отчаяно ги преследват. Можем ли да се откажем от тях, за да запазим мира, каква цена би имал този мир обаче? А какво, ако отсрещния, въобще не цели това, а е жаден за мъст? Трябва ли да тогава да спрем да се борим? Има ли въобще справедлива война? От друга страна как да живеем, без да нанасяме вреда на ближните си? Често взаимоотношенията точно между близки хора са предобусловени, не от любов, а власт. Защо се получава така на практика? За всичко ли е виновно нашето его? Може би болката от липсата на любов да ни кара самите ние да нараняваме другите, за да не сме сами в нашата болка, за да усетят и те как е да те боли? И в какво се превръщаме - в една общност от обидени, наранени, нацупени и сръдливи хора, които градят стени около себе си, слагат маските на силни, красиви и умни същества, които трябва да бъдат обожавани от другите ли? Строим империи, за да покажем колко сме велики пред света, за да избягаме от болката, за да сме щастливи тук и сега. 

Какъв друг път има? Да се откажем от всичко това, да станем аскетици, не е ли това пак самоцел, няма ли пак да храним нашето его, лишавайки го от всичко това навън, за да демонстрираме отново колко сме силни в отказа ни да притежаваме сила? Пак ще навредим и на себе си и на другите. И к'во прайм?

Куцото пише...

Включвам се и аз значи в блогското войнство и почвам да сипя мъдрости в мрежата, ама за да не се превъзнасям с това, което пиша кръстих блога си куцото слово. Много пъти съм се убеждавал, че след известно време нещата, които съм твърдял и смятал за правилни са може би крайни и едностранчиви, е не, че не ми се е случвало да се "потупам по рамото", като се върна към някой стар мой текст. Днес всъщност ми беше доста трудно с боравенето с писаното слово, три-четири изречения ги въртях и суках. Ани, жена ми ми казва всеки път, трябва да пишеш, май силата ми е по на маса, отколкото с лист или по-точно казанo с клавиатура в ръка . Мисля, че като за първи постинг стига. Да видим колко време ще я устискаме, то монолозите са скучна работа, освен ако не ти се говори (пише) толкова много, че на всички останали им е писнало да те слушат (четат). Е, тук поне не караш никого насила...Айде!