ТАМ, КЪДЕТО СЕ РАЖДАТ ЗВЕЗДИ - ПЪРВА НАГРАДА
Автор: Венцислав Николов
Къде се раждат звезди е въпросът, който веднага ми идва на ум. Ще кажете – в необятния космос. И ще бъдете прави. Наистина много звезди се раждат и умират там горе на небето. Много звезди има и на Земята – артисти, музиканти, актьори. Всички те светят в медийното пространство. Но има една звезда, която се роди и никога не залезе. Едно Слънце, но не като това, което всеки ден изгрява сутрин и залязва вечер. Както казва свети Игнатий Богоносец: „Звезда в небето засвети над всичките звезди и светлината й беше неизречима, и новостта й предизвика угощение, а останалите звезди заедно със слънцето и луната станаха хор за тази звезда, а само тя разхвърляше светлината си навсякъде.” Това Слънце, тази звезда, е нашият Господ Иисус Христос. Той е Слънцето, което просвещава всеки, и осветява пътя на човека. Колко е хубаво човек да отвори очи и да се порадва на Неговата светлина, да приеме от Неговата топлина.
И колко много хора приеха от Неговия блясък и засияха като небесни светила. Наскоро по телевизията зърнах иконата, на която са изобразени всички български светии, която се пази в игуменарната на Рилския манастир. Колко много „звезди” видях там да блестят с голяма слава! Всички знаем свети Иван Рилски, свети Серафим Саровски, свети Йоан Златоуст и още много – цяло съзвездие, цяла галактика. Който е повярвал в Него, приел е Самото слънце в себе си, и свети с Неговата светлина. Светлината на светиите е нетварна, неземна и непреходна. Само че не така светят звездите от киното, музиката, билбордовете. Светските и медийни звезди имат земна светлина и слава.
Защо обаче някои звезди светят по-силно, а някои по-слабо след като Слънцето е Едно? Защо една звезда се различава от друга по блясъка си?
Може би, защото не всеки има твърдото убеждение че в Него живее Христос още от Кръщението. А може би защото не всеки се стреми да обикне Господ с цялото си сърце и да му се отдаде безкористно. Старецът Паисий казва, че ако не повярваме в Бога от любов и благодарност за всичко, което Той е направил за нас, а са ни необходими чудеса, то ние никога няма да повярваме истински в Него. „За Бога обаче има стойност единствено това - да Го обичаме, само защото е благ.” - казва Старецът.
И наистина кой не би възлюбил такъв Бог, който е положил душата си за хората, който ги е създал за вечен живот и кой друг бог освен нашия Господ желае да се съедини със творението си и, бидейки съвършено Благо, да се отдаде доброволно на човека! Някой да познава толкова добър човек като Иисус? Аз не! Освен Него никакво друго добро не познавам. Как няма да възлюбя Този, който е благ и към неблагодарните и злите.
Така, колкото повече в нас се разпалва любовта към Благия Бог толкова по-силно е желанието да му служим от благодарност и добрите ни дела светват пред човеците. Колкото повече обичаме Господ и вярваме в Него, толкова повече ще желаем да се съединяваме с Него като приемаме Неговото Тяло и Кръв, която Той проля за нас на Кръста. Наистина от сърце пожела Той да яде Пасхата си с нас. И я дава на всеки, който се доближава до Него с вяра и любов. Никого няма да върне, но всеки ще приеме и ще се радва, че Кръвта, която проля за нас не е напразна, когато я приемаме. Колко силно е пожелал благия Бог да се всели в човека, щом като доброволно прие да стане човек и да пострада за човека.
Когато разсъждава за всички тези неща, човек няма начин да не се преизпълни с обич към Бога. Само чрез любовта се ражда в сърцето Христос. Само чрез любовта човека светва като звезда по образа на никога неизгасващата Звезда.
Аз си пожелавам да се възлюбим един другиго с любовта на Иисус, да възлюбим и Него, Който пръв ни възлюби. Всеки казва, че Бог е любов, но Бог е жертвена, раздаваща се любов.
„Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец."
Източник: http://www.pravmladeji.org/node/608
сряда, 9 септември 2009 г.
понеделник, 7 септември 2009 г.
Размишления върху 22 псалом от Венелин ПОПОВ
Размишления върху 22 псалом
Венелин ПОПОВ
„Господ е Пастир мой”- това възкликва цар и пророк Давид, това е изповедта на неговото сърце, това е и отговорът на всяко човешко сърце, откликнало на Божия призив, докоснато от потоците на Живата вода, вкусило от Небесния хляб, облечено в кръщелната одежда, дочуло думите – „ Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си.” Това сърце, завърнало се вкъщи, съгрято от Бащина прегръдка ще добави: „от нищо не ще се нуждая”. Човешкото сърце, докоснато от Бога, почуствало се част от стадото Господне, дочуло гласа на своя Пастир как вика го, подканва го с думите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” , „Аз съм добрият Пастир: добрият Пастир полага душата си за овцете” и после: „Аз съм вратата на овцете: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери”.
Това сърце, почуствало се сигурно със своя Пастир, потегля подир Него, защото знае, че: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме в пътя на правдата заради Своето име”. То, съцето, повярвало на думите от стари времена, изречени от божия пророк Исайя: „не бой се, защото Аз те изкупих, нарекох те по името ти; ти си Мой. През води ли ще минеш, Аз съм с теб; през реки ли – те няма да те потопят; тръгнеш ли през огън, няма да се изгориш и пламъкът не ще те опърли”. И после чуло сред събранието да се говори, че Пастирят не ще остави ни една овца от Неговото стадо да се изгуби, но тръгва да я търси и като я нямери, радва се, и тя, зарадвана, възкликва: „ Да тръгна и по долината на мрачната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен”. Сърцето усеща, че „долината на смъртната сянка” за него е настоящият свят, свят, който лежи в нозете на греха, изкушенията и страстите, но то помни думите на своя Пастир: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”.
И когато го нападне страх или изкушение повдига глава и поглежда своя Пастир, облечен в светла дреха и носещ Своята палица, усмихва се и каза Му: „ Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват” , защото знае, че Пастирът би изгонил със Своята тояга всеки вълк, дръзнал да се доближи до стадото, но държи враговете ми на разстояние, за да гледат как приготвя ми трапеза, та сърцето вкусвайки я и укрепвайки се с нея, да може някога да тръгне срещу моите оскърбители. При това и тайнствена трапеза – плътта на Господа, която прави сърцето силно против страстите и демоните. И тъй това сърце е запленено от грижата на своя Бог и моли Го и казва: „ Благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на моя живот, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни”
Венелин ПОПОВ
„Господ е Пастир мой”- това възкликва цар и пророк Давид, това е изповедта на неговото сърце, това е и отговорът на всяко човешко сърце, откликнало на Божия призив, докоснато от потоците на Живата вода, вкусило от Небесния хляб, облечено в кръщелната одежда, дочуло думите – „ Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си.” Това сърце, завърнало се вкъщи, съгрято от Бащина прегръдка ще добави: „от нищо не ще се нуждая”. Човешкото сърце, докоснато от Бога, почуствало се част от стадото Господне, дочуло гласа на своя Пастир как вика го, подканва го с думите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” , „Аз съм добрият Пастир: добрият Пастир полага душата си за овцете” и после: „Аз съм вратата на овцете: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери”.
Това сърце, почуствало се сигурно със своя Пастир, потегля подир Него, защото знае, че: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме в пътя на правдата заради Своето име”. То, съцето, повярвало на думите от стари времена, изречени от божия пророк Исайя: „не бой се, защото Аз те изкупих, нарекох те по името ти; ти си Мой. През води ли ще минеш, Аз съм с теб; през реки ли – те няма да те потопят; тръгнеш ли през огън, няма да се изгориш и пламъкът не ще те опърли”. И после чуло сред събранието да се говори, че Пастирят не ще остави ни една овца от Неговото стадо да се изгуби, но тръгва да я търси и като я нямери, радва се, и тя, зарадвана, възкликва: „ Да тръгна и по долината на мрачната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен”. Сърцето усеща, че „долината на смъртната сянка” за него е настоящият свят, свят, който лежи в нозете на греха, изкушенията и страстите, но то помни думите на своя Пастир: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”.
И когато го нападне страх или изкушение повдига глава и поглежда своя Пастир, облечен в светла дреха и носещ Своята палица, усмихва се и каза Му: „ Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват” , защото знае, че Пастирът би изгонил със Своята тояга всеки вълк, дръзнал да се доближи до стадото, но държи враговете ми на разстояние, за да гледат как приготвя ми трапеза, та сърцето вкусвайки я и укрепвайки се с нея, да може някога да тръгне срещу моите оскърбители. При това и тайнствена трапеза – плътта на Господа, която прави сърцето силно против страстите и демоните. И тъй това сърце е запленено от грижата на своя Бог и моли Го и казва: „ Благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на моя живот, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни”
сряда, 2 септември 2009 г.
ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ
"Царството Божие е вътре в нас ето защо сърцето е мястото на битката за нашето спасение...Пътищата на живота преминават през сърцето на човека..."
"Сърцето е истинският „храм” на срещата на човека с Господа. Сърцето „търси усещане, както духовно, така и божествено, и не намира покой, докато Господ на славата не дойде и не се всели в него."
"Огромната трагедия на нашето време е в това, че ние живеем, говорим, мислим и дори се молим на Бога извън сърцето си – извън дома на нашия Отец. А истинският дом на Отца е сърцето, мястото, където иска да почива „Духът на славата и Духът Божий”, за да се „изобрази в нас Христос”."
"Ние всички сме в някаква степен „блудни синове” на небесния Отец, защото, както свидетелства Писанието, „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”. Грехът е откъснал ума ни от животворното съзерцание на Бога и го е отвел в „далечна страна”. В тази „далечна страна” ние сме лишени от честта да бъдем в обятията на Отца и сме се подчинили на бесовете, т.е. „храним свине”...единственият път, който извежда от адските мъки към вечната радост на Царството, е пътят на заповедите: да възлюбим Бога и ближния си с цялото си същество, със сърце, свободно от грях."
"Независимо от това колко тежка и мъчителна е борбата за очистването на сърцето, нищо не бива да ни възпре да предприемем този подвиг...Бог, Който е непостижим, „преследва” сърцето на човека: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.” Той чука на дверите на нашето сърце, но насърчава и нас да чукаме на дверите на Неговата милост: „Чукайте и ще ви се отвори.” Когато тези две врати – на Божията благост и на човешкото сърце – се отворят, тогава се извършва най-голямото чудо на нашето съществуване: сърцето на човека се съединява с Духа на Господа; тогава Бог празнува с човешките синове."
"Когато падналият човек „влезе в себе си” и започне да говори на Бога, тогава е „време Господ да действа”, както се казва в началото на Божествената литургия. „Да влезе в себе си”, това означава с болка да влезе в сърцето си...Всъщност цялата борба на човека е за това: да убеди Бога, че е Негов син, че Му принадлежи, а когато Го убеди, ще чуе в сърцето си онези велики думи от Евангелието: „Всичко мое е твое”21. Щом човек убеди Бога, че Му принадлежи, Бог излива върху него потоците на Своята милост – Божият живот става негов живот."
"Има много начини, виждания и духовни подвизи, които допринасят за събуждането на сърцето, за неговото изграждане, опазване и просветление , и накрая за неговото христоподобно разширяване...На първо място ще спомена молитвата и покаянието...Иисусовата молитва, призоваването на Името на Господа, въвежда вярващия в живото присъствие на Личностния Бог, Чиято енергия се предава на сърцето и така преобразява целия човек...Покаянието е признание и на факта, че „всеки човек е лъжлив”, че е в плен на греха и затова е лишен от честта и славата, които Бог му е дал в началото...Когато човек „дойде в себе си” и каже със свободно сърце: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син”, тогава в душата му отеква отговорът на небесната Благост: „Всичко мое е твое.”
"„Готово е сърцето ми Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя.”...С цялата си сила, с всичките си начинания ние се стремим да отговорим на очакванията на нашия Господ, понеже знаем, че Той „обича чисти сърца и приема всички, които ходят непорочно по пътя си”"
По архим. Захария: "Тайната на човешкото сърце"
"Сърцето е истинският „храм” на срещата на човека с Господа. Сърцето „търси усещане, както духовно, така и божествено, и не намира покой, докато Господ на славата не дойде и не се всели в него."
"Огромната трагедия на нашето време е в това, че ние живеем, говорим, мислим и дори се молим на Бога извън сърцето си – извън дома на нашия Отец. А истинският дом на Отца е сърцето, мястото, където иска да почива „Духът на славата и Духът Божий”, за да се „изобрази в нас Христос”."
"Ние всички сме в някаква степен „блудни синове” на небесния Отец, защото, както свидетелства Писанието, „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”. Грехът е откъснал ума ни от животворното съзерцание на Бога и го е отвел в „далечна страна”. В тази „далечна страна” ние сме лишени от честта да бъдем в обятията на Отца и сме се подчинили на бесовете, т.е. „храним свине”...единственият път, който извежда от адските мъки към вечната радост на Царството, е пътят на заповедите: да възлюбим Бога и ближния си с цялото си същество, със сърце, свободно от грях."
"Независимо от това колко тежка и мъчителна е борбата за очистването на сърцето, нищо не бива да ни възпре да предприемем този подвиг...Бог, Който е непостижим, „преследва” сърцето на човека: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.” Той чука на дверите на нашето сърце, но насърчава и нас да чукаме на дверите на Неговата милост: „Чукайте и ще ви се отвори.” Когато тези две врати – на Божията благост и на човешкото сърце – се отворят, тогава се извършва най-голямото чудо на нашето съществуване: сърцето на човека се съединява с Духа на Господа; тогава Бог празнува с човешките синове."
"Когато падналият човек „влезе в себе си” и започне да говори на Бога, тогава е „време Господ да действа”, както се казва в началото на Божествената литургия. „Да влезе в себе си”, това означава с болка да влезе в сърцето си...Всъщност цялата борба на човека е за това: да убеди Бога, че е Негов син, че Му принадлежи, а когато Го убеди, ще чуе в сърцето си онези велики думи от Евангелието: „Всичко мое е твое”21. Щом човек убеди Бога, че Му принадлежи, Бог излива върху него потоците на Своята милост – Божият живот става негов живот."
"Има много начини, виждания и духовни подвизи, които допринасят за събуждането на сърцето, за неговото изграждане, опазване и просветление , и накрая за неговото христоподобно разширяване...На първо място ще спомена молитвата и покаянието...Иисусовата молитва, призоваването на Името на Господа, въвежда вярващия в живото присъствие на Личностния Бог, Чиято енергия се предава на сърцето и така преобразява целия човек...Покаянието е признание и на факта, че „всеки човек е лъжлив”, че е в плен на греха и затова е лишен от честта и славата, които Бог му е дал в началото...Когато човек „дойде в себе си” и каже със свободно сърце: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син”, тогава в душата му отеква отговорът на небесната Благост: „Всичко мое е твое.”
"„Готово е сърцето ми Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя.”...С цялата си сила, с всичките си начинания ние се стремим да отговорим на очакванията на нашия Господ, понеже знаем, че Той „обича чисти сърца и приема всички, които ходят непорочно по пътя си”"
По архим. Захария: "Тайната на човешкото сърце"
сряда, 12 август 2009 г.
Как един средностатистически българин възприема Църквата?
Има нещо сбъркано в начина, по който средностатистическия българин, самоопределящ се като православен, според последното европейско изследване на ценностите (2008) това са все пак 58,6% от населението на страната, възприема Църквата. Ще дам трите основни типа образи на това възприятие и основните насоките, по които да се работи за ограмотяването на православните българи. В случая изхождам от предпоставката, че до голяма степен грешките във възприятието и неграмотността на българина спрямо Църквата се дължат на сбъркания образователен подход, който се практикува. Надеждата ми, че нещо може да се промени се дължи основно на големия кредит на доверие, който съществува сред населението, а именно, че Църквата се нарежда на трето място (след образователната система и Европейския съюз) по този показател. На това място няма да навлизам в полемиката за ролята и мястото на вероучението или религиозното образование в образователната система, тъй като ще се концентрирам върху образователната дейност (формална и неформална), която Църквата сама извършва, т.е. изхождам от една по-широка представа, за това що е образование. Ще дам малък пример: Влиза човек в храма и пита свещопродавачката "Какво трябва да нося за кръщенето?" отговор: "Две кърпи, сапун и бутилка олио."
Първи образ: Църквата като институция за извършване на ритуали (лично ползване):
а) за здраве (кръщенета, курбани, молебени)
б) на сватба (венчавка)
в) на погребение (опело, панихида)
Втори образ: Църквата като традиционна национална(тип музейна) институция (обществено ползване):
а)при честване на празници и официални събития (Великден, Цветница, националните празници, клетвата в Парламента, освещаване на паметници, офиси и т.н.)
б)в учебниците по история (съхранителка на нацията)
в)като туристическа атракция или дестинация (икони, мощи, манастири)
Трети образ: Църквата като чудодейна институция при нещастия (лично и обществено ползване)
а)палене на най-големите свещи на определени дни и места (по указание от веща врачка)
б)посещения на лековити чудодейни места (Кръстова гора, аязма и т.н.) (на принципа една жена ми каза)
в)изнасяне на чудотворни икони и мощи на показ (национални турнета с широко медийно отразяване)
Нямам претенция за изчерпателност, но смятам, че тези образи преобладават във възприятието на средностатистическия българин, което показва вупиющата нужда от образование и работа с хората, която да започне от момента, в който пристъпват храма и ги съпровожда цял живот. Що се отнася до тези образи, смятам, че не всичко в тях трябва да се отрича, но да се постави под друг акцент: Евхаристийното събрание.
Насоките, по които трябва да се работи:
1. Бога като троична Личност: Отец, Син и Свети Дух (а не някаква сила, енергия и пр.)
2. Църквата като евхаристийно събрание за нов и вечен живот (а не като горепосочените институции)
2. Храмът като място за молитвена среща с живия Бог (а не като място за извършване на религиозни услуги срешу заплащане)
3. Литургията - център на новия живот в Христа (акцентиране върху Литургията, но участие в живота на Църквата не само един път седмично в неделя)
4. Църквата като обществено дело и мисия (не частно, лично дело в свободното време)
5. Църквата като лечителка на греха (разните болести, страсти и пороци)
6. Дяконията - службата на Църквата в света към бедните, болните, сакатите
В заключение ще се върна към гореспоменатото изследване. Според данните от него, 49,4% са на мнение, че Църквата не дава достатъчен отговор на моралните проблеми и потребности на човека, 35,1% на духовните му потребности и още по-фрапантно 62,9% са на мнение, че не дава отговор на проблемите в семейството (сик! Първото чудо, което Иисус извърши бе в Кана Галилейска, където благослови брака между мъжа и жената и семейството!) и 72,1% - на съвременните обществени проблеми.
Първи образ: Църквата като институция за извършване на ритуали (лично ползване):
а) за здраве (кръщенета, курбани, молебени)
б) на сватба (венчавка)
в) на погребение (опело, панихида)
Втори образ: Църквата като традиционна национална(тип музейна) институция (обществено ползване):
а)при честване на празници и официални събития (Великден, Цветница, националните празници, клетвата в Парламента, освещаване на паметници, офиси и т.н.)
б)в учебниците по история (съхранителка на нацията)
в)като туристическа атракция или дестинация (икони, мощи, манастири)
Трети образ: Църквата като чудодейна институция при нещастия (лично и обществено ползване)
а)палене на най-големите свещи на определени дни и места (по указание от веща врачка)
б)посещения на лековити чудодейни места (Кръстова гора, аязма и т.н.) (на принципа една жена ми каза)
в)изнасяне на чудотворни икони и мощи на показ (национални турнета с широко медийно отразяване)
Нямам претенция за изчерпателност, но смятам, че тези образи преобладават във възприятието на средностатистическия българин, което показва вупиющата нужда от образование и работа с хората, която да започне от момента, в който пристъпват храма и ги съпровожда цял живот. Що се отнася до тези образи, смятам, че не всичко в тях трябва да се отрича, но да се постави под друг акцент: Евхаристийното събрание.
Насоките, по които трябва да се работи:
1. Бога като троична Личност: Отец, Син и Свети Дух (а не някаква сила, енергия и пр.)
2. Църквата като евхаристийно събрание за нов и вечен живот (а не като горепосочените институции)
2. Храмът като място за молитвена среща с живия Бог (а не като място за извършване на религиозни услуги срешу заплащане)
3. Литургията - център на новия живот в Христа (акцентиране върху Литургията, но участие в живота на Църквата не само един път седмично в неделя)
4. Църквата като обществено дело и мисия (не частно, лично дело в свободното време)
5. Църквата като лечителка на греха (разните болести, страсти и пороци)
6. Дяконията - службата на Църквата в света към бедните, болните, сакатите
В заключение ще се върна към гореспоменатото изследване. Според данните от него, 49,4% са на мнение, че Църквата не дава достатъчен отговор на моралните проблеми и потребности на човека, 35,1% на духовните му потребности и още по-фрапантно 62,9% са на мнение, че не дава отговор на проблемите в семейството (сик! Първото чудо, което Иисус извърши бе в Кана Галилейска, където благослови брака между мъжа и жената и семейството!) и 72,1% - на съвременните обществени проблеми.
сряда, 22 юли 2009 г.
„Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!”
„Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!”
Храмов празник на манастира „Св. Марина”, с. Сяново
„Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!” (Пс. 132:1)
За този стих от псалмопевеца си спомнях, докато заедно с моите братя и сестри в Господа Му пеехме с „едно сърце и една душа“ (Деян. 4:32) на 17 юли, празника на Света Марина в едноименния манастир наблизо до село Сяново, Тутраканска духовна околия. За мен това беше първо посещение на тази духовна обител, закътана като оазис между плодородните добруджански ниви. За аязмото там се носят легенди, а и самото й възникване е обвито с тайни, и все пак бях изненадан, колко многобройни бяха поклонниците, решили да й отдадат почит в този горещ юлски ден. Храмът в двора на манастира, всъщност навес с половинметрови стени, може би най-чудната постройка, коята съм виждал, позволяваше да служим Литургия, като че ли сме на открито. Хората се стичаха, изпълниха и като свърши мястото в него, го обградиха отвсякъде, същински кораб сред развълнувано море. Песните, възгласите и словата ехтяха навред и се връщаха обратно, носени от появяващия се, като че отнейде прохладен юлски ветрец. Времето бе спряло, покой и същевременно радостна глъч изпълваха събралия се народ, когато о. Стефан говори за Божията любов към грешницата, отхвърлена от всички човеци. Колко дивно е всичко това! От нас се иска само да Му поискаме прошка, да засвидетелстваме нашата любов! И наистина денят бе благословен, пълен с радост и веселие, не само със слова, а и с „Хлябът и Виното, което весели сърцето на човека“ (Пс. 103:15) А Кой е Този, който ни каза: „вземете яжте това е Моето тяло,....пийте,...защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове." (Мат. 26:26-28) Той е с нас до свършека на света!
Автор: Мартин Иванов
четвъртък, 2 юли 2009 г.
Касаровото кесарю, Божието Богу - за секуларизма и религията
Нима Господ Иисус Христос стана Юдейски Цар, въпреки, че Го разпнаха като такъв? Неговото царство не бе от тоя свят, но ние сме в този свят, в който има и кесари и господари. Той също беше в този свят и не оспори с нищо властта на кесаря, макар да се опитаха да Го съблъзнят. Защо? Защото знаеше, че всяко нещо в света е временно, че дори и господарят е роб, роб на греха, страха и смъртта. За себе си ли беше дошъл или за нас? За нас, за да ни освободи, да ни направи истински свободни, щото наште измерения за свобода,щастие и смисъл в живота също са повредени от нашата човешка същност, за да изправи точно тази повредена човешка същност. Различаваме ли се с нещо след 2000 години, нима ги няма лъжата, лицемерието, пошлостта, по ли сме цивилизовани, с повече технологии може би, по-способни масово да информираме, но и да убиваме...В Христа няма роб и господар, няма юдеин, грък, мъж, жена...в света и за жалост в Църквата Му понеже и тя е в света не е така...тогава какво правим? Оставаме, слушаме словото Му, ставаме в Него една плът и една кръв, предвкусваме Божието царство, но ни боли за това, що е наоколо, искаме да го променим, борим се срещу тези, които поробват "най-малките", които ги прелъстяват, говорят им лъжи...Религията, Църквата били частно дело, нямало значение на кой бог се молиш, прави го без да пречиш на другите, всеки си има своята истина, всичко е относително, но важното е да сме положителни, да си градим нашето си щастие, пък другото, което има да идва, да идва...ето това е новият дух на времето, с различните му лица и подмяни, наречи го секуларизация, ню ейдж или каквото и да е друго. Изтикването на Църквата в ъгъла на обществото има пагубни последици за това общество, за самата Църква е без значение, тя е свикнала да живее във всякакви времена, но за хората вътре в нея, това има значение, защото страданието и злото в такъв един свят вземат надмощие и се увеличават, защото, който е в Христа има любов, има сърце за другите. Какво струват всичките ни светски закони, ако духът на закона е подменен, ако моралът е в упадък, ако никой не е готов да жертва личното си време, щастие, напредък заради другите? Ще ни спаси ли демокрацията? Ами ние и нея я подменихме, направихме я параван, фасада? Нима само чрез баланса на властта, изравняването на интересите и чрез повече представителство ще постигнем рай на земята? Най-много да отнемем свободата на човека, творческия му дух, вярата в доброто, да го превърнем в суха и скучна машина изпълняваща правила, спазваща задължения, с отредените й в закона права, всичко по часовник, всичко от до и така до края, когато ще се запиташ за смисъла, защо и за какво живях? Да махнем Бога от света, а това е секуларизацията, да Го трансцедираме, да Го изстреляме нанякъде с ракета, няма да доведе до по-малко войни на планетата, а ще ни разруши, ще обезмисли самото ни съществуване, защото какво ползва човек, ако спечели целия свят, а загуби себе си. В този живот търсим себе си, търсим истината за себе си, търсейки Бога, разбираме какви сме, стоейки лице в лице пред Него, надяваме се смъртта да не е краят. В този свят сме длъжни да свидетелстваме за истината, да изповядваме Него, Сина на живия Бог, защото Той ни обича, защото Той търпеливо ни чака да се завърнем...Защо обаче светът не Го обича, защо не Го иска, защото е издъгнал на пиедестал себе си, защото парадира със себе си, със своите успехи, със своя напредък, с еволюцията си, с технологиите си, с революционните си открития, с разкриването на тайните Му, защото е лъжец и баща на лъжата, защото счита себе си за бог, защото смята себе си за самодостатъчен, тъй е било и тъй ще бъде, но той иска нещо повече, иска да му вярваме, иска да го боготворим. Днес ще е в главата на кесаря, утре на баща ти, на любимия...и затуй е казано, че не се борим срещу плът и кръв, и затуй е казано, обичай врага си, защото иначе той винаги ще ни противопоставя, ще ни хвърля един към друг, и не заради Бог има войни, а затуй щото любовта ни не стига да простим, затуй щото бързаме да се гневим, да дигнем ръка, да сме по-прави, да имаме повече, да сме над...и ако не можем да се смирим, тъй ще продължаваме да сме роби на този лъжец. А за кесаря ще се молим на Бог и за тези дето Го не щат, та да бъдем един ден, дай Боже, един народ...
сряда, 10 юни 2009 г.
вторник, 9 юни 2009 г.
Горещо европейско лято в Дом Канети
Фестивалът "Горещо европейско лято", който организирам съвместно с колегите ми от МД "Елиас Канети" навлиза в заключителната си фаза :) След горещите дебати от втората вечер с Професорското каре, което всъщност беше трио (проф. Георги Каприев, проф. Калин Янакиев и проф. Пенка Ангелова), плюс моя милост като модератор, и "горещия стол" за хора от публиката, посветен на европейските ценности, Бог, секуларизма, любовта, щастието и другия, обхванал 2000 годишната история на съвременната европейска цивилизация и показал разделителните линии в съвременна Европа и нейния най-нов цивилизаторен проект, наречен Европейски съюз, се пренесохме в света на филмовото изкуство със седем късометражни филма, предоставени ни от фестивала за късометражно кино Филмини. Лентите бяха голям успех, особено интересни и с конкретна връзка с нашите прояви, бяха късометражният филм от Словакия "Тениска" и френският "Урок по китара". В първия действието се развива в магазин за хранителни стоки. "Неподходяща" тениска с надпис "Бог е мъртъв. Ницще" става ябълка на раздора между продавача и Марк, който е словак, живеещ в Америка. Във втория песента "Летисия" и нейната съименичка карат Майкъл да направи нещо с живота си и да се научи да свири на струните на китарата и сърцето си...Надяваме се, че нашите "поети с китара" Пламен Сивов, Маргарита Друмева,Тодор и Зорница Янкулови, представящи авторска музика и поезия на български език ще ни накарат да се вслушаме в сърцата си и преоткрием нещо в себе си. Всичко това в сряда 10.06 от 1900 часа в Дом Канети.
понеделник, 6 април 2009 г.
За злото и страданието
Утре, 7 април, вторник от 18 ч Международно дружество „Елиас Канети” е домакин на поредната дискусия. Този път темата е „За злото и страданието в съвременното общество”. Участниците в дискусията ще се опитат да отговорят на въпроси, които си задаваме все по-често при вида на ежедневие, наситено с нарастваща агресия, безсмисленно и безпричинно насилие, невинни жертви и нечовешко страдание. Какви са причините за мъстта, за справедливостта, но и за противодействието на злото и смисъла на човешкото съществуване. Но първом като че ли трябва да се опитаме да разберем, що е зло? Е ли то просто отсъствие на добро или е негов активен антипод? Къде са неговите корени и защо страдаме при сблъсъка с него? Ръководител на дискусията е Мартин Иванов. Утрешната среща е част от редовните дискусии в рамките на проект за развитие на гражданското образование с финансовата подкрепа на германската фондация Реновабис.
понеделник, 23 февруари 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)