понеделник, 15 февруари 2010 г.

ПЪТЯТ КЪМ ТЕБ

Разумен глас, който ни говори:
Наближава отново Великия пост, погледни към кантара, не е ли време да намалиш килограмите, пък и е хубаво, нали традицията го изисква. Започни спокойно първата седмица от поста с едно прочистване, да речем една житeна диета, погладувай и така ще отстраниш вредните наслоявания, които са се натрупали в организма ти през зимата. Това ще да е мъдростта на поста, за това древните са живели толкова дълги години и не са страдали от болести, защото са познавали ритъма на природата и са се съобразявали с него. Чудесно би било да се върнеш към този природосъобразен начин на живот поне за малко, един път в годината. А пък и знаеш, чел си, че нещата между ум, дух и тяло са взаимосвързани, така че след това ще си преобразен, по-положителн към другите, пълен с енергия и освободен от стреса. Сега, когато годините ти напредват, усещаш болежки тук-там, пък физически някои неща не ти се отдават, а и секса с партньора нещо не върви, това лечебно гладуване би трябвало да помогне, казват, ще ни направи нови хора, ще усетим отново радостта от живота.. Преобразен ще си, повярвай, друг човек! Чудесно би било напролет отново да излизаш по-често сред природата, да се заредиш! Има хора, знаят и места с енергия, там е връзката с Бог и Космоса! Да живеем в Мир, Хармония с другите!

Рефлексия на гласа:
Да, вярно, има смисъл. Този сив и скучен град. Дим и пушеци. Летем прах, а зиме, киша….Този вечен хаос, а и това безхаберие! Мечтая си за нов живот, да можеше някъде да почна отначало, на чисто…

Разумът (Диалог с гласовете):
Да, наистина мечтаем да избягаме от тази реалност, да се пренесем на друго място, без проблеми, където да сме по-щастливи, по-сигурни, материално задоволени, но ще трябва да ви разочаровам, няма го никъде това място! То е химера, мираж сред пустинята на човешкото ни ежедневие. Нито диетите, нито пречистванията, нито енергиите на специалните места няма да ни го дадат, няма да ни възвърнат този наш копнеж, там под лъжичката за отминалото детство, за безгрижието, за това, което често се нарича райското блаженство.

Гласовете (Опозиция):
Басни! Втълпявали са ти ги като деца, така си ни възпитали, та затова копнеем си за рая. Той не съществува, Бог също! Всичко е кръговрат, живота и смъртта, това е част от природата, един идва, друг си отива. Живей сега, тъй сякаш няма утре, пълноценно, греби с пълни шепи! Обвързване, семейство и деца, това е бреме, излишна отговорност, носеща ни само грижи, болка и страдания..

Глас втори (паника):
Да, да, за жалост, пред лицето на напредващата старост и смъртта, нещо вътре ти подсказва, че се заблуждаваш. Oставаме сами, дните бавно отминават, не знаем, колко ни остава. Чакаме…Чакаме да чуем глас, да поговорим с близък, да отбие се приятел, да усетим близостта. Страх ни е, страх! Нима това е краят. Къде бе смисълът? Защо? Защо съм се родил, за да умра?

Глас трети (гневен, а дали е наш?):
Тоз кръговрат, таз природа, по дяволите с нея!!! (Яд и злоба, обхващат ни и сковават..) Ти, Бог, ти си виновен!! Защо създаде ни, Защо! Отговори!! На съд с теб, на кръста ще умреш! Усещаш ли ти болката, виж, това сме ние хората, зверове!
Вътрешен глас (спокоен): Ах, да имаше как с магическа пръчка, с хапче някакво да спра тез мисли, да забравя, там някъде да чувам вълните как се плискат, вятъра, топлите лъчи, да чувам нежен шепот…замълчи, замълчи…

Сърцето (ни говори):
Господи, аз знам, надежда даде ни, показа ни по пътя, който да вървим, разкри ни тайната, че в нас е червея, че в нас е силата и за промяната. Освободи ни! Дай ни плод на покяние, дай ни сълзи, дай ни Твоята любов. Знам, че слаби сме и окаяни, знам. Гордостта ни е безпаметна, гордостта ни е наш храм. Гордостта ни храни ни, гордостта е наш срам…Знам, Господи и изповядвам, Ти наш Син си, но и Божи, знам съвестта ми е оглозгана, знам, че нищо не остана, цял се предавам, запази ни, скрий тоз моя срам. Господи, помилуй и спаси, не мен, а този, Другия, който ти ми даде, да обичам, да му се отдам… Господи, не ме оставяй, сили нямам, твой съм, не съм сам…

Епилог:
Постът е, както пише о. Александър Шмеман, едно духовно пътуване. Неговата цел е Великден: „празника на празниците”, защото на този ден преди повече от 2000 години се случи нещо наистина велико, нещо ново и неповторимо: смъртта бе победена! „Де ти е смърте, жилото, де ти е, аде, победата” – пеем. На този ден, радостно възвестяваме, че в Христос смърт няма! Постът не е в диетата, постът е поклоническо пътуване, в което изстрадваме откъсването ни от нашето природно естество, в което с „вяра, надежда и любов” се отдаваме на връзката (отношението) с Бога, за да се облечем в нова дреха. Събличаме стария, за да облечем новия човек, който е безсмъртен, вечен, както е и нашия Творец. По време на поста откликваме на Неговия повик, отваряме вратата на сърцето си, пред която Той смирено чака. Това се случва в общността на Църквата, в която са събрани личности, които желаят да осъществят начина на съществуване, освободен от природните ограничения, чрез връзката си с Троичната Любов: Отец, Син и Свети Дух: Прототипът на любовно общение, свободно от битийната зависимост, в който Отца предвечно ражда Сина, а Дух Светий предвечно изхожда от Отца.