вторник, 29 ноември 2011 г.

Кой е моят ближен?

Всички сме чували и познаваме добре притчата за добрия самарянин. В повечето проповеди на тази тема се говори за това как да му подражаваме и да бъдем милосърдни. В действителност обаче малцина се замислят кой всъщност е самарянинът и кой е моят ближен.

Самаряните са били етнос, с който евреите, от които е и бил в плът нашият Господ Иисус Христос, са били във вражда поради верски различия. Самаряните признавали само Петокнижието, но не и другите книги от Ветхия Завет. Това довело до такава неприязън между тях и останалите, че правоверните евреи дори не разговаряли с тях. Спомнете си учудването на Неговите ученици, когато Иисус не само разговаря със самарянката - по всички човешки закони, а и според Моисеевия закон, една грешница и еретичка, но първото нещо, което Той върши, е да поиска от нея вода, за да пие. Всъщност с този акт Иисус, Който е сърцеведец, показва, че е важно да зачетем ближния, независимо от неговата вяра и етнос, да го предразположим, да видим и извадим наяве доброто в него.



Но да се върнем обратно към притчата за добрия самарянин. Неслучайно Иисус показва милосърдната постъпка именно на един такъв човек, когото всички смятат за враг и неприятел, за вероотстъпник и еретик. Както на други места в Евангелието, нашият Спасител преобръща наопаки човешките представи, ценности и морал, за да демонстрира, че Бог гледа не по външен вид, верска принадлежност и т.н., а по сърце и дела.

Какво се оказва днес? Отново живеем във век, в който има разделения от всякакъв характер; има вражди, раздори. Често се оказва обаче, че точно от хора, които смятаме по една или друга причина за неприятели, ние получаваме благодеяние. Такъв пример ни даде и приятелството ни с протестанти от Холандия - хора, които ние считаме за еретици и за които каноните казват да нямаме общение с тях. Какво да правим, как да постъпваме и как да преценим дали можем да се доверим и да намерим общ език с хора, които имат толкова различна на нашата вяра? Послушахме Евангелието, съдихме по делата и по сърцето, оставайки верни на догмите на Църквата. Нашата мисия бе да ги научим точно на тези истини, които, исторически погледнато, протестанството „забравя”, а тези скромни днешни „самаряни” ни научиха как да помагаме на ближните, как да разпознаем кой е нашият ближен.

Ауке, Кеес, Ингрид и Херма пристигнаха отново в Русе на 11 ноември 2011, като посещението им продължи четири дни. Отново се срещнаха с хората от енорията на „Свети Николай”, с които междувременно бяха завързали приятелства; присъстваха на вечерно богослужение в храм „Света Троица”, където Негово Високопреосвещенство Русенският митрополит Неофит ги поздрави и изрази благодарност за помощта, която предоставят на Българската православна църква и на нейната социална мисия.

Основната цел на тяхното пътуване до България беше да предоставят финансова помощ в подкрепа на децата от Дом за деца с увреждания „Св. Йоан Рилски”, с. Брестовица. Вече втора година отец Димитър, заедно с доброволци от енорията, работи в подкрепа на духовното и емоционалното развитие на децата. В група от 15 деца неговият екип полага усилия за тяхното християнско израстване и приобщаване към живота на Църквата чрез различни дейности като участие в Литургията, църковно пеене, четене на псалми и молитви. Децата имат и занимателни упражнения като рисуване, игри, екскурзии до близки манастири и др.

Отново се състоя вълнуваща среща между неговите възпитаници и нашите холандски приятели. На малко импровизирано тържество холандците връчиха чек със сума, която да се използва за по-нататъшното духовно развитие на децата. Интересното и поучителното е, че тази сума е събирана в продължение на месец от техните енориаши, като в това били включени и децата от тяхната общност. След последното им посещение в Русе и с. Брестовица през месец май 2011 г. те изложили в храма си на табло снимки от посещението, както и картички, изработени от българските деца; показвали на приятелите си и фотоалбуми, подарени им от нас.

Тази проява на милосърдие за нашите деца всъщност ни показа в действие това, за което се говори в Евангелието: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си.” Макар и от друга християнска общност, пък било то и протестантска, тези хора постъпват според заръките на Христос, като оказват конкретна помощ към конкретни личности, в случая – децата от дома. Със сторената от тях милост нашите братя в Христа от Холандия отговарят на въпроса от евангелския текст: ”Кой е моят ближен?”. Всъщност всичко това е доказателство, че навсякъде, където има любов, има и частица от православието, но и че не може да има православие без любов.