Любовта няма граници

Повторното посещение на нашите протестантски приятели от Холандия (пастор Ауке, Зита, Кеес и Лиз) от енорията в Дален приключи. Човешкият и личен контакт, който този обмен роди - не. В сърцата ни остана светла тъга и очакването, че отново ще се видим. Научихме много един от друг, но по-важното е, че тази среща засвидетелства на всеки един от нас, че Божията милост и благодат не познават граници.

Границите са наше дело, отграждането, както пише проф. Калин Янакиев, създаването на отградените от Бога територии, където да се случва нашата воля, а не Неговата, както всеки път измолваме в „Отче, наш”, са проява на нашето вироглавство и непокорство. Пътят обратно минава през метаноята („промяната на ума”), чрез събличането на стария и обличането на новия човек. Как се случва това и каква е ролята на общността и общението, пребиваването във взаимната любов и съработничеството с Бога, са въпросите, които ни вълнуват и може би срещата ни с тази холандска група не бешее случайна. Оказва се, че не може самодоволно да смятаме, че щом имаме правата вяра (вярната, правилната догматика) спасението ни е в кърпа вързано. От теория до практика има огромен път да се извърви. Прагматичните холандци го вървят и в един момент стигат до догмата. Ние, правоверните, цял живот стоим в догмата и не мърдаме на сантиметър от нея от страх да не сбъркаме нещо и накрая - какво, загубваме ме се в превода; животът и реалността тотално са ни подминали.

Пиша с болка. Любовта е изстрадване, трънен път. Пиша с болка за нашата църква, за това, че в нея солта обезсолява, но се държи на това, че на етикета пише "сол". Пиша с болка, че плодът, който получаваме, нагарча, че ябълката е червива. Пиша с болка, че не четем Светото Евангелие, че не се замисляме и оставаме глухи и неми. Да, нашите икони са богословие; да, нашето песнопение е богословие; да, нашите служби са богословие, а какво е в сърцата ни?

Създаваме граници, отделяме и разделяме всичко – иконите са на иконографите, пеенето – на хористите, службите – на свещениците, богословието – на богословите, а за нас остава насладата от театрото в неделя и мазохистичното изпълнение на правилата според степента на нашата лудост. И какво, четем постоянно за другите, за да оправдаваме нашата съвест - католиците били такива, протестантите – онакива. Етикетираме хората, като с това отново ги делим. Трябва ли въобще да има дявол - та ние му вършим работата трижди по-усърдно? Голямата заблуда е да смятаме, че сами ще се спасим, а дали тук ще спорим за вярата и делата е второстепенно.

Разсъждаването в юридически или органични категории и противопоставянето между етика и етос са в основата на нашите догматични различия, но в крайна сметка личността на човека не е само неговият разсъдък. Защо отричаме, че един католик или протестант може да греши в разсъжденията си, но в делата си, следвайки порива на сърцето и Божията воля няма да излезе по-оправдан на идния съд, отколкото един православен, който разсъждава вярно, но действията му, мислите на сърцето му не са това, което прави неговият ум? Не се ли крие тук фарисейщината, не се ли крие тук самозаблудата? Праведници ли е дошъл Господ да призове или грешници към покаяние и кой си ти да съдиш брата си? Не се ли уповаваме на един и същ Бог, не призоваваме ли едно и също име – Иисусовото?



По делата ще ги познаете. Господ е сърцевед; Той едва ли гледа буквата на богословското разсъждение. Нека станем първо човеци, а ако е рекъл Бог - и богослови ще бъдем. Липсата на любов, и то любов дейна, любов саможертвена, всеотдайна, това е препъникамъкът на нашето спасение. Какво ни ползват молитвите, постът, ако видим брата си, че е зле и му кажем: иди си, ще се моля за теб? Кой човек, ако синът му му поиска хляб, ще му даде камък?

Едва ли с няколко срещи бихме могли наистина да се опознаем, но желанието за общение, желанието да научиш повече за другия - това е признак, че има откровено отношение, че се подхожда без лицемерие, без задни мисли. Тук при нас маските имат приоритет - да се покажем такива, каквито не сме, да имаме авторитет, да ни уважават, да ни вземат за нещо повече от това, което сме. Защо се получава така, защо, когато общуваме с някого по-дълго време, се налага отново и отново да прилагаме тези трикове, за да не се минем, за да не се потрудим малко повече, за да си спестим болката, унижението, провала? Защо е тази неприязън към грешката, към несъвършенството, като ние самите сме пълни с тях? Защо постоянно търсим вината у другия?

Нямаме вина за нищо, не сме виновни. Изкупени сме от всичко това, но избираме да грешим и да страдаме, макар грехът да ни носи нещастие; защото е мъчително да се освободим от това бреме и да понесем Божието иго и бреме...