ТАМ, КЪДЕТО СЕ РАЖДАТ ЗВЕЗДИ - ПЪРВА НАГРАДА
Автор: Венцислав Николов
Къде се раждат звезди е въпросът, който веднага ми идва на ум. Ще кажете – в необятния космос. И ще бъдете прави. Наистина много звезди се раждат и умират там горе на небето. Много звезди има и на Земята – артисти, музиканти, актьори. Всички те светят в медийното пространство. Но има една звезда, която се роди и никога не залезе. Едно Слънце, но не като това, което всеки ден изгрява сутрин и залязва вечер. Както казва свети Игнатий Богоносец: „Звезда в небето засвети над всичките звезди и светлината й беше неизречима, и новостта й предизвика угощение, а останалите звезди заедно със слънцето и луната станаха хор за тази звезда, а само тя разхвърляше светлината си навсякъде.” Това Слънце, тази звезда, е нашият Господ Иисус Христос. Той е Слънцето, което просвещава всеки, и осветява пътя на човека. Колко е хубаво човек да отвори очи и да се порадва на Неговата светлина, да приеме от Неговата топлина.
И колко много хора приеха от Неговия блясък и засияха като небесни светила. Наскоро по телевизията зърнах иконата, на която са изобразени всички български светии, която се пази в игуменарната на Рилския манастир. Колко много „звезди” видях там да блестят с голяма слава! Всички знаем свети Иван Рилски, свети Серафим Саровски, свети Йоан Златоуст и още много – цяло съзвездие, цяла галактика. Който е повярвал в Него, приел е Самото слънце в себе си, и свети с Неговата светлина. Светлината на светиите е нетварна, неземна и непреходна. Само че не така светят звездите от киното, музиката, билбордовете. Светските и медийни звезди имат земна светлина и слава.
Защо обаче някои звезди светят по-силно, а някои по-слабо след като Слънцето е Едно? Защо една звезда се различава от друга по блясъка си?
Може би, защото не всеки има твърдото убеждение че в Него живее Христос още от Кръщението. А може би защото не всеки се стреми да обикне Господ с цялото си сърце и да му се отдаде безкористно. Старецът Паисий казва, че ако не повярваме в Бога от любов и благодарност за всичко, което Той е направил за нас, а са ни необходими чудеса, то ние никога няма да повярваме истински в Него. „За Бога обаче има стойност единствено това - да Го обичаме, само защото е благ.” - казва Старецът.
И наистина кой не би възлюбил такъв Бог, който е положил душата си за хората, който ги е създал за вечен живот и кой друг бог освен нашия Господ желае да се съедини със творението си и, бидейки съвършено Благо, да се отдаде доброволно на човека! Някой да познава толкова добър човек като Иисус? Аз не! Освен Него никакво друго добро не познавам. Как няма да възлюбя Този, който е благ и към неблагодарните и злите.
Така, колкото повече в нас се разпалва любовта към Благия Бог толкова по-силно е желанието да му служим от благодарност и добрите ни дела светват пред човеците. Колкото повече обичаме Господ и вярваме в Него, толкова повече ще желаем да се съединяваме с Него като приемаме Неговото Тяло и Кръв, която Той проля за нас на Кръста. Наистина от сърце пожела Той да яде Пасхата си с нас. И я дава на всеки, който се доближава до Него с вяра и любов. Никого няма да върне, но всеки ще приеме и ще се радва, че Кръвта, която проля за нас не е напразна, когато я приемаме. Колко силно е пожелал благия Бог да се всели в човека, щом като доброволно прие да стане човек и да пострада за човека.
Когато разсъждава за всички тези неща, човек няма начин да не се преизпълни с обич към Бога. Само чрез любовта се ражда в сърцето Христос. Само чрез любовта човека светва като звезда по образа на никога неизгасващата Звезда.
Аз си пожелавам да се възлюбим един другиго с любовта на Иисус, да възлюбим и Него, Който пръв ни възлюби. Всеки казва, че Бог е любов, но Бог е жертвена, раздаваща се любов.
„Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец."
Източник: http://www.pravmladeji.org/node/608
сряда, 9 септември 2009 г.
понеделник, 7 септември 2009 г.
Размишления върху 22 псалом от Венелин ПОПОВ
Размишления върху 22 псалом
Венелин ПОПОВ
„Господ е Пастир мой”- това възкликва цар и пророк Давид, това е изповедта на неговото сърце, това е и отговорът на всяко човешко сърце, откликнало на Божия призив, докоснато от потоците на Живата вода, вкусило от Небесния хляб, облечено в кръщелната одежда, дочуло думите – „ Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си.” Това сърце, завърнало се вкъщи, съгрято от Бащина прегръдка ще добави: „от нищо не ще се нуждая”. Човешкото сърце, докоснато от Бога, почуствало се част от стадото Господне, дочуло гласа на своя Пастир как вика го, подканва го с думите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” , „Аз съм добрият Пастир: добрият Пастир полага душата си за овцете” и после: „Аз съм вратата на овцете: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери”.
Това сърце, почуствало се сигурно със своя Пастир, потегля подир Него, защото знае, че: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме в пътя на правдата заради Своето име”. То, съцето, повярвало на думите от стари времена, изречени от божия пророк Исайя: „не бой се, защото Аз те изкупих, нарекох те по името ти; ти си Мой. През води ли ще минеш, Аз съм с теб; през реки ли – те няма да те потопят; тръгнеш ли през огън, няма да се изгориш и пламъкът не ще те опърли”. И после чуло сред събранието да се говори, че Пастирят не ще остави ни една овца от Неговото стадо да се изгуби, но тръгва да я търси и като я нямери, радва се, и тя, зарадвана, възкликва: „ Да тръгна и по долината на мрачната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен”. Сърцето усеща, че „долината на смъртната сянка” за него е настоящият свят, свят, който лежи в нозете на греха, изкушенията и страстите, но то помни думите на своя Пастир: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”.
И когато го нападне страх или изкушение повдига глава и поглежда своя Пастир, облечен в светла дреха и носещ Своята палица, усмихва се и каза Му: „ Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват” , защото знае, че Пастирът би изгонил със Своята тояга всеки вълк, дръзнал да се доближи до стадото, но държи враговете ми на разстояние, за да гледат как приготвя ми трапеза, та сърцето вкусвайки я и укрепвайки се с нея, да може някога да тръгне срещу моите оскърбители. При това и тайнствена трапеза – плътта на Господа, която прави сърцето силно против страстите и демоните. И тъй това сърце е запленено от грижата на своя Бог и моли Го и казва: „ Благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на моя живот, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни”
Венелин ПОПОВ
„Господ е Пастир мой”- това възкликва цар и пророк Давид, това е изповедта на неговото сърце, това е и отговорът на всяко човешко сърце, откликнало на Божия призив, докоснато от потоците на Живата вода, вкусило от Небесния хляб, облечено в кръщелната одежда, дочуло думите – „ Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си.” Това сърце, завърнало се вкъщи, съгрято от Бащина прегръдка ще добави: „от нищо не ще се нуждая”. Човешкото сърце, докоснато от Бога, почуствало се част от стадото Господне, дочуло гласа на своя Пастир как вика го, подканва го с думите: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” , „Аз съм добрият Пастир: добрият Пастир полага душата си за овцете” и после: „Аз съм вратата на овцете: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери”.
Това сърце, почуствало се сигурно със своя Пастир, потегля подир Него, защото знае, че: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме в пътя на правдата заради Своето име”. То, съцето, повярвало на думите от стари времена, изречени от божия пророк Исайя: „не бой се, защото Аз те изкупих, нарекох те по името ти; ти си Мой. През води ли ще минеш, Аз съм с теб; през реки ли – те няма да те потопят; тръгнеш ли през огън, няма да се изгориш и пламъкът не ще те опърли”. И после чуло сред събранието да се говори, че Пастирят не ще остави ни една овца от Неговото стадо да се изгуби, но тръгва да я търси и като я нямери, радва се, и тя, зарадвана, възкликва: „ Да тръгна и по долината на мрачната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен”. Сърцето усеща, че „долината на смъртната сянка” за него е настоящият свят, свят, който лежи в нозете на греха, изкушенията и страстите, но то помни думите на своя Пастир: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”.
И когато го нападне страх или изкушение повдига глава и поглежда своя Пастир, облечен в светла дреха и носещ Своята палица, усмихва се и каза Му: „ Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват” , защото знае, че Пастирът би изгонил със Своята тояга всеки вълк, дръзнал да се доближи до стадото, но държи враговете ми на разстояние, за да гледат как приготвя ми трапеза, та сърцето вкусвайки я и укрепвайки се с нея, да може някога да тръгне срещу моите оскърбители. При това и тайнствена трапеза – плътта на Господа, която прави сърцето силно против страстите и демоните. И тъй това сърце е запленено от грижата на своя Бог и моли Го и казва: „ Благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на моя живот, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни”
сряда, 2 септември 2009 г.
ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКОТО СЪРЦЕ
"Царството Божие е вътре в нас ето защо сърцето е мястото на битката за нашето спасение...Пътищата на живота преминават през сърцето на човека..."
"Сърцето е истинският „храм” на срещата на човека с Господа. Сърцето „търси усещане, както духовно, така и божествено, и не намира покой, докато Господ на славата не дойде и не се всели в него."
"Огромната трагедия на нашето време е в това, че ние живеем, говорим, мислим и дори се молим на Бога извън сърцето си – извън дома на нашия Отец. А истинският дом на Отца е сърцето, мястото, където иска да почива „Духът на славата и Духът Божий”, за да се „изобрази в нас Христос”."
"Ние всички сме в някаква степен „блудни синове” на небесния Отец, защото, както свидетелства Писанието, „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”. Грехът е откъснал ума ни от животворното съзерцание на Бога и го е отвел в „далечна страна”. В тази „далечна страна” ние сме лишени от честта да бъдем в обятията на Отца и сме се подчинили на бесовете, т.е. „храним свине”...единственият път, който извежда от адските мъки към вечната радост на Царството, е пътят на заповедите: да възлюбим Бога и ближния си с цялото си същество, със сърце, свободно от грях."
"Независимо от това колко тежка и мъчителна е борбата за очистването на сърцето, нищо не бива да ни възпре да предприемем този подвиг...Бог, Който е непостижим, „преследва” сърцето на човека: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.” Той чука на дверите на нашето сърце, но насърчава и нас да чукаме на дверите на Неговата милост: „Чукайте и ще ви се отвори.” Когато тези две врати – на Божията благост и на човешкото сърце – се отворят, тогава се извършва най-голямото чудо на нашето съществуване: сърцето на човека се съединява с Духа на Господа; тогава Бог празнува с човешките синове."
"Когато падналият човек „влезе в себе си” и започне да говори на Бога, тогава е „време Господ да действа”, както се казва в началото на Божествената литургия. „Да влезе в себе си”, това означава с болка да влезе в сърцето си...Всъщност цялата борба на човека е за това: да убеди Бога, че е Негов син, че Му принадлежи, а когато Го убеди, ще чуе в сърцето си онези велики думи от Евангелието: „Всичко мое е твое”21. Щом човек убеди Бога, че Му принадлежи, Бог излива върху него потоците на Своята милост – Божият живот става негов живот."
"Има много начини, виждания и духовни подвизи, които допринасят за събуждането на сърцето, за неговото изграждане, опазване и просветление , и накрая за неговото христоподобно разширяване...На първо място ще спомена молитвата и покаянието...Иисусовата молитва, призоваването на Името на Господа, въвежда вярващия в живото присъствие на Личностния Бог, Чиято енергия се предава на сърцето и така преобразява целия човек...Покаянието е признание и на факта, че „всеки човек е лъжлив”, че е в плен на греха и затова е лишен от честта и славата, които Бог му е дал в началото...Когато човек „дойде в себе си” и каже със свободно сърце: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син”, тогава в душата му отеква отговорът на небесната Благост: „Всичко мое е твое.”
"„Готово е сърцето ми Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя.”...С цялата си сила, с всичките си начинания ние се стремим да отговорим на очакванията на нашия Господ, понеже знаем, че Той „обича чисти сърца и приема всички, които ходят непорочно по пътя си”"
По архим. Захария: "Тайната на човешкото сърце"
"Сърцето е истинският „храм” на срещата на човека с Господа. Сърцето „търси усещане, както духовно, така и божествено, и не намира покой, докато Господ на славата не дойде и не се всели в него."
"Огромната трагедия на нашето време е в това, че ние живеем, говорим, мислим и дори се молим на Бога извън сърцето си – извън дома на нашия Отец. А истинският дом на Отца е сърцето, мястото, където иска да почива „Духът на славата и Духът Божий”, за да се „изобрази в нас Христос”."
"Ние всички сме в някаква степен „блудни синове” на небесния Отец, защото, както свидетелства Писанието, „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия”. Грехът е откъснал ума ни от животворното съзерцание на Бога и го е отвел в „далечна страна”. В тази „далечна страна” ние сме лишени от честта да бъдем в обятията на Отца и сме се подчинили на бесовете, т.е. „храним свине”...единственият път, който извежда от адските мъки към вечната радост на Царството, е пътят на заповедите: да възлюбим Бога и ближния си с цялото си същество, със сърце, свободно от грях."
"Независимо от това колко тежка и мъчителна е борбата за очистването на сърцето, нищо не бива да ни възпре да предприемем този подвиг...Бог, Който е непостижим, „преследва” сърцето на човека: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.” Той чука на дверите на нашето сърце, но насърчава и нас да чукаме на дверите на Неговата милост: „Чукайте и ще ви се отвори.” Когато тези две врати – на Божията благост и на човешкото сърце – се отворят, тогава се извършва най-голямото чудо на нашето съществуване: сърцето на човека се съединява с Духа на Господа; тогава Бог празнува с човешките синове."
"Когато падналият човек „влезе в себе си” и започне да говори на Бога, тогава е „време Господ да действа”, както се казва в началото на Божествената литургия. „Да влезе в себе си”, това означава с болка да влезе в сърцето си...Всъщност цялата борба на човека е за това: да убеди Бога, че е Негов син, че Му принадлежи, а когато Го убеди, ще чуе в сърцето си онези велики думи от Евангелието: „Всичко мое е твое”21. Щом човек убеди Бога, че Му принадлежи, Бог излива върху него потоците на Своята милост – Божият живот става негов живот."
"Има много начини, виждания и духовни подвизи, които допринасят за събуждането на сърцето, за неговото изграждане, опазване и просветление , и накрая за неговото христоподобно разширяване...На първо място ще спомена молитвата и покаянието...Иисусовата молитва, призоваването на Името на Господа, въвежда вярващия в живото присъствие на Личностния Бог, Чиято енергия се предава на сърцето и така преобразява целия човек...Покаянието е признание и на факта, че „всеки човек е лъжлив”, че е в плен на греха и затова е лишен от честта и славата, които Бог му е дал в началото...Когато човек „дойде в себе си” и каже със свободно сърце: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син”, тогава в душата му отеква отговорът на небесната Благост: „Всичко мое е твое.”
"„Готово е сърцето ми Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя.”...С цялата си сила, с всичките си начинания ние се стремим да отговорим на очакванията на нашия Господ, понеже знаем, че Той „обича чисти сърца и приема всички, които ходят непорочно по пътя си”"
По архим. Захария: "Тайната на човешкото сърце"
Абонамент за:
Публикации (Atom)