сряда, 29 юни 2011 г.

Никога не сме били модерни! За нов диалог между Изтока и Запада

Никога не сме били модерни! За нов диалог между Изтока и Запада

Дебатите за модернизма, а напоследък и неговите пост-производни, както и за глобализацията и прокламирания чрез нея “край на историята” (Фукояма) все повече навлизат и в българското обществено пространство. Типично за общество, намиращо се в периферията на световните глобализационни процеси и в частност на европейските такива, реакцията към Запада, доминиращата култура в тази епоха, е нееднозначна и поляризираща. От една страна се наблюдава безкритично и консуматорско приемане на всичко, което тази култура ни предлага, както в материалната (луксозни стоки, лайфстайл, медии и т.н.), така и духовната (неолиберализъм, хедонизъм, рационализъм и др.) сфери, а от друга тотално отричане на всичко западно (и чуждо) и митологизиране на собствено националната култура. Проявите на последното са най-различни, като се започне от утвърждаването на националистически партии и идеологии и се стигне до засилен интерес към традициите в бита, фолклора, а и в религията. Последната се интерпретира като бастион на българщината, пазител на националния дух и култура, което не пречи на някои нейни представители да се ползват от материалните облаги на западната култура за потрес на техните подопечни. Характерно е, че и двете течения боравят с клишета и възприемат западната култура като нещо монолитно и непротиворечащо си, като правят малки или никакви усилия да навлязат по-надълбоко в дебатите и противоречията, които самата западна цивилизация и нейните общества непрекъснато произвеждат, да се включат диалогично в тези процеси без комплекси, творчески, както и без страх от асимилация и загуба на собствената идентичност.
Основната теза, която това есе застъпва е, че всъщност ние никога не сме били модерни, както Запада, така и Изтока, което може би за последния, така или иначе се подразбира, теза за първи път формулирана от френския социолог Бруно Латур в неговата едноименна книга, проблематизираща западното (в частност социално) мислене, но е и пледоария за нов диалог между двете до преди 20 години воюващи помежду си европейски половини.
Като начало ще трябва да отговорим на въпроса, що е модернизация? Какви са различните разбирания и рекции спрямо нея? Нещо лошо ли е тя сама по себе си и как да тълкуваме противопоставянето между “традиционалисти” и “модернисти”?

В дебатите обикновено интуитивно терминът модерен се употребява за някой, който е напредничав, късащ с архаичното минало, поставящ ново начало, неизменно има конфронтация между предишния (консервативния, традиционния) и модерния, като победител е последният. Напоследък обаче се забелязва обръщане на логиката: модернизацията се използва като плашило, може би предвид неуспешните реформи и обществени иновации в страните от периферията, копиращи безкритично западните модели, но т.нар. игра с нулев резултат се запазва, борави се задължително с категориите на победители и победени.
Модерността в утилитарния й смисъл се схваща като способност да си съвременен, да си в крак с времето и модата, т.е. да обслужваш духът на времето (Zeitgeist). Новото в този смисъл се превръща в ценност само по себе си. В случая също става въпрос за идеологизация, тъй като пълно скъсване с миналото, откриването на нещо съвършено ново е мит. Брутален пример за това е революцията. Латур подробно описва, как участниците в т.нар. Френска революция я митологизират с цената на многобройни човешки животи приключили на ешафода (едно наистина иновативно творение на човешки за жалост зъл гений). Не толкова кървав пример са модните подиуми на същите тези места но няколко столетия по-късно, на които се диктува стила на обличане, където всичко ново е всъщност добре позабравено старо.
Разбира се, ако критиците на модерността визират точно тези нейни прояви, т.е. като една масова консуматорска култура, превърнала себе си в самоцел и възхваляваща всяка своя нова придобивка, било то новата игра на Нинтендо или най-последния модел Уондърбра, трудно бихме могли да отречем негативите на тази материална култура. От друга страна, като най-ярък контраст изникват в съзнанието ми джихад-бойците готови да се самовзривят в защита на своята традиция, несвенейки се обаче да използват най-модерните компютърни технологии, за да проникнат в сърцето на врага.
Моята пледория е за една друга модернизация, за способността потребностите на дадено общество да се обслужват, за баланса на удовлетворяване на личните и колективните такива, без самата тя да се превръща в самоцел. И най-вече за общество, което има критериите да йерархизира своите потребности, продиктувано от творческото осмисляне на човешкото битие и проблемите и въпросите, които съвремието поставя.
Книгата на Латур „Никога не сме били модерни” всъщност представя по един уникален начин проблемите, които нашата мислена модерност, модерността като мит и мираж носи със себе си. Начин, заслужаващ адмирации, тъй като е осъществен от представител на тази култура. Латур напипва метафизичната същина на проблема благодарение на антропологията и опита му в изследването на чужди (примитивни?) култури. От една страна западната епистемологията е същностно платоническа в противопоставянето й на социалното и природното, същевременно дефрагментирайки ги в различни дискурси. В тези деконструкции, наричани от Латур „пречистване” се случва непрекъснато разделяне на две онтологии: „човешка” и „не-човешка”. Конституцията, както Латур нарича модус вивенди на съвременната култура се състои в опосредствяване („превода”) на амалгамите от „природното” и „човешкото” и тяхното дискурсно „пречистване” (разделяне), което представлява видимата му част. Проблемът според Латур се състои в това, че безсловесното мнозинство на хибридите (човеци и не-човеци), а с езика на Мартин Бубер това е словесната диада Аз-То. Светът непрекъснато трупа опит, като по този начин множеството Аз-То непрекъснато нараства, а чрез Аз-Ти се създава светът на връзката, т.е. чрез словото се случва пречистването. Според Бубер три са сферите, които съграждат светът на връзката:
Първата: животът с природата. Тук връзката е доезикова. Креатурите, които надигат глава, искат от нас да получат имена, за да се случи нашето говорене на Ти с тях.
Втората: животът с човека. Тук връзката е явна и езиково оформена. Можем да дарим нашето Ти и да ни отвърнат със същото.
Третата: животът с духовните същности. Връзката тук е лишена от език, но опложда езика. Не чуваме речено Ти, но се чувстваме призовани и отвръщаме – образотворейки, мислейки, действайки…Във всяка сфера, с всичко ставащо настоящо за нас, ние поглеждаме към превала на вечното Ти, долавяме полъх от него; във всяко Ти, и според както подобава за всяка от сферите, ние се обръщаме към вечното Ти. (Аз и Ти, стр. 6)
Латур показва, че именно във връзката, която непрекъснато осъществяваме с природата, ние оставаме предмодерни, защото почваме да разговаряме с То, започваме да го виждаме в неговата цялост, минавайки на Ти.
Модерността всъщност се състои в разделянето на тези две словесни диади, на издигането на Аза над всичко. Светът се обективира, съставя се от нещата сами по себе си. Ти става Той и Тя. Бог (вечното Ти) също е отстранен, бидейки индивидуализиран, т.е. приет вътрешно като част от Аз. Всичко това води до свръхактивността и експанзионичността на Запада. Латур „размагьосва” тази система, в която критиката винаги бива заглушена, правейки модерните непобедими: ако например ги критикуваш, че поразяват природата, ще ти отговорят, че тя има своите закони, ако сбъркат нещо в обществото, ще кажат все пак то е независимо, ако им кажеш, че имат вина спрямо Бога, ще отвърнат, че Той ни е оставил свободната ни воля. Всепобеждаваща игра между иманентност и трансцендентност!
Какво се обърка?
Дойде 1989: Западът победи, Берлинската стена рухна, с това лъсна простата истина, че собственият ти прогрес бе за сметката на мизерията и нарушената природа на целия свят. Вярата в прогреса и непрекъснатия напредък на човешката цивилизация се разклати, а тя служеше централна роля в процеса на разделяне. В тази светлина Латур тълкува и постмодерния дебат, а именно като разочарование и липса на отговори, на въпросите, които съвремието поставя, най-вече във връзка с глобалните екологични проблеми. Какво предлага той? Преформулиране на това, що е модерност, създаване на модерна антропология, която да проследява мрежите между човеците и нечовеците. Но това е отговор само за сфера 1, а разделянето е и в две и три? Как Азът да се откаже, че е само и единствено Аз? Тук пречи прагматизма на западния човек, той все още вярва, че може да намери спасителна формула. За това и пледирам за диалог между Изтока и Запада, за възстановяване на връзката Аз-Ти, т.е. решение за сфера две, в която неминуемо ще открием, че не сме сами…

понеделник, 13 юни 2011 г.

Относно от необходимостта ни от принадлежност

Относно необходимостта ни от принадлежност

Защо е нужно постоянно да ставаме свидетели на актове, в които се церемониализира необходимостта на хората да принадлежат към дадена кауза, идея, личност или структура? Защо хората постоянно търсят това и са склонни да го смятат за неизменна и съществена дори осмисляща живота част от тяхното битие?
Очевидно човекът е homo sociologicus, стремящ се да живее в хармоничен обществен ред, да знае своето място и какво му е позволено и забранено. Очевидно последна инстация за това не може да е самият той, а някой над него, в този смисъл му е потребно обществото и обществения ред, конструират се йерархиите, правилата и начините на изкачване по стълбицата, моралните норми, с които да се съобразяват всички. Човекът като че ли е забравил или иска да забрави, че съществува друга по-висша, отвъд световна инстанция, а решава да се съобразява с това, което „мнозинството” смята за правилно и вярно. Редица са историческите примери, когато „мнозинството” греши, а малцина са тези, надигнали глас в защита на правдата. Освен това „мнозинството” се оказва също толкова имагинерно, колкото и представата, че е възможно да се постигне хармоничен обществен ред, но говорители на „мнозинството” не липсват, които ни убеждават, какво било в общ интерес, за наше благо и просперитет. Очевидно тази малка групичка хора говорители изобретява „мнозинството”, измисля обществения модел, обяздва го и започва да се разпорежда с без друго хванатите в капан „мишлета”, които въртят неизменното колело работа-шопинг-пред телевизора-работа, като им обяснява, колко справедливо е това и колко биха били нещастни, ако не продължават да работят. Бедният човечец няма как да разбира, че това е единствено и само начин, той да бъде подчинен и експлоатиран, да бъде вкаран в една йерхаризирана система, в която само изпълнявайки определени и зададени отгоре команди можеш да прогресираш. Принципът на действие в историята е един и същ и много прилича на това, което бяхме свидетели преди повече от 20 години. В статията „Млади тамплиерчета, като пионерчета” (http://e-vestnik.bg/11918/mladi-tampliercheta-kato-pionercheta/) чудесно ни се напомня, как се индоктринира младото поколение и тук не става въпрос за тамплиерите в частност, а за всяка структура, която се опитва като раково образование да наложи своя йерархичен властови модел в общественото пространство, вместо да се работи в насока за модел на самоорганизиране, в който водещи са не функциите и ролите, а качествата и личната отговорност. Защо обаче продължаваме болезнено да изпитваме необходимостта да принадлежим към структури, които ни подчиняват и обезличават. Предпочитаме уютното и топло местенце сред масата хора, отколкото възможността да се самоопределим, дори оставяйки настрана факта, че го причиняваме не само на себе си, но и възпитаваме децата ни в това.
Да, със сигурност човекът има нужда от принадлежност и общение, въпреки че ни се втълпява, че е по-лесно да се живее сам, да отговаряш само за себе си и това е другата крайност на свръхиндивидуализацията. Оказва се, че съвременният човек е хванат между клещите на Сцила и Харибда, от една страна свръхрегулацията и свръхнормативизацията на обществения и личен живот, а от друга страна – самодисциплиниране и самоексплоатиране на превърналото се норма свръхиндивидуализирано битие. Защо всъщност се озовава там? Поради стремежът му да има хармонично, безболезнено и безпрепятствено битие, да има сигурност и предсказуемост в това, което има да му се случва, да знае, какво ще го сполети в обозримото бъдеще и да е господар на своята съдба и това, което се случва около него и най-вече да се сдобие с определени правила и рецепти, които да следва, за да му бъде гарантирано всичко по-горе изброено. Просто казано, защото е готов да продаде свободата си срещу малко повече сигурност. По парадоксален и краен начин това бе илюстрирано в нашето близкото минало, когато 1,5 милиона българи сториха това, със съзнанието, че вършат нещо добро, че принадлежат на добрата и „сигурна” страна: ДС („Държавна сигурност”). Каква по-голяма сигурност от това! Дори самата вездесъща БКП имаше 300 хиляди по-малко членове, изглежда комунистическата идея се оказа по-малко привлекателна:
(http://www.svobodata.com/page.php?pid=5701&rid=154). Историята показа, че тези принадлежности не са били без условия и без последици. В замяна на това, чрез малки стъпчици и малки компромисчета, започваш първо с доносче до колегата или съседа, после да клеветиш или отстраняваш чрез интриги неудобните, лично да се облагодетелстваш, заради познанствата и връзките си, а след това да манипулираш, смазваш или психически или физически да унищожаваш хора, които имат друго виждане.
Не попадаме ли и сега в подобни клопки, не продаваме ли твърде евтино в този „несигурен” и „нестабилен” свят, както медиите постоянно ни втълпяват, заплашен от тероризъм, глобални катастрофи, епидемии и пр,. нашата свобода, търсейки спокойствие и сигурност. Схемите са подобни, начините може би по-изтънчени, но крайният резултат е същият: в начин на живот и хоби се превръща това прегазваш другите, за да постигнеш някакво удовлетворение и лично щастие.
Странното е, че в същия този век, свободата също се превърна в идеология, за всички свободо- и различномислещи също бе измислено „лекарство”: личната свобода се превърна във фикс-идея, хедонизмът – начин на живот, човекът – в господар на себе си и на собствената си съдба. Всеки има своята истина, всеки има правото да я отстоява. Правото да си различен, правото да имаш, правото да правиш това, което смяташ сам за правилно. Резултатът: прекалено малък свят, в който всеки се бори за своето щастие за сметка на другите. Свят, в който една малка прослойка ходи на фитнес, за да стопява излишните килограми, когато в същото това време, в същия този свят, други умират от глад. По парадоксален начин системата отново ни „продава” като свобода увеличените възможности за избор в световния хипер-маркет, а притежаването – за висша норма за осмислен и осъществен живот. Дали това ще са стоки, капитали, хора, зависи само от това, къде се намираш в йерархичната стълбица.
Запълващи постоянно потребностите, които тази система всеки ден ни създава, хората все пак усещат, че има и нещо друго, копнеят за близост и човещина. Човекът все пак иска да принадлежи към общност от хора, да се чувства приет, признат, уважаван и обичан, но и да бъде самостоятелен, свободен и различен. Човекът копнее такава принадлежност, която да му даде истинска свобода. Да, има такава принадлежност, която ни е дадена доброволно и свободно и която не изисква от нас да вършим това, което нашите родители са вършили или това, което все още ни се налага като модел на поведение, за да „успеем в живота”, това е принадлежността към Любовта, принадлежността към Богооткровението, която Иисус Христос донесе на земята и общността, която Той основа, т.е Църквата, безусловно, даром и без никакви фатални последици за нас, а напротив принадлежайки и пребивавайки в любовното взаимоотношение с Него в общността на верните Му да придобием вечен живот, победа над смъртта и с това наистина успешен живот.