понеделник, 13 юни 2011 г.

Относно от необходимостта ни от принадлежност

Относно необходимостта ни от принадлежност

Защо е нужно постоянно да ставаме свидетели на актове, в които се церемониализира необходимостта на хората да принадлежат към дадена кауза, идея, личност или структура? Защо хората постоянно търсят това и са склонни да го смятат за неизменна и съществена дори осмисляща живота част от тяхното битие?
Очевидно човекът е homo sociologicus, стремящ се да живее в хармоничен обществен ред, да знае своето място и какво му е позволено и забранено. Очевидно последна инстация за това не може да е самият той, а някой над него, в този смисъл му е потребно обществото и обществения ред, конструират се йерархиите, правилата и начините на изкачване по стълбицата, моралните норми, с които да се съобразяват всички. Човекът като че ли е забравил или иска да забрави, че съществува друга по-висша, отвъд световна инстанция, а решава да се съобразява с това, което „мнозинството” смята за правилно и вярно. Редица са историческите примери, когато „мнозинството” греши, а малцина са тези, надигнали глас в защита на правдата. Освен това „мнозинството” се оказва също толкова имагинерно, колкото и представата, че е възможно да се постигне хармоничен обществен ред, но говорители на „мнозинството” не липсват, които ни убеждават, какво било в общ интерес, за наше благо и просперитет. Очевидно тази малка групичка хора говорители изобретява „мнозинството”, измисля обществения модел, обяздва го и започва да се разпорежда с без друго хванатите в капан „мишлета”, които въртят неизменното колело работа-шопинг-пред телевизора-работа, като им обяснява, колко справедливо е това и колко биха били нещастни, ако не продължават да работят. Бедният човечец няма как да разбира, че това е единствено и само начин, той да бъде подчинен и експлоатиран, да бъде вкаран в една йерхаризирана система, в която само изпълнявайки определени и зададени отгоре команди можеш да прогресираш. Принципът на действие в историята е един и същ и много прилича на това, което бяхме свидетели преди повече от 20 години. В статията „Млади тамплиерчета, като пионерчета” (http://e-vestnik.bg/11918/mladi-tampliercheta-kato-pionercheta/) чудесно ни се напомня, как се индоктринира младото поколение и тук не става въпрос за тамплиерите в частност, а за всяка структура, която се опитва като раково образование да наложи своя йерархичен властови модел в общественото пространство, вместо да се работи в насока за модел на самоорганизиране, в който водещи са не функциите и ролите, а качествата и личната отговорност. Защо обаче продължаваме болезнено да изпитваме необходимостта да принадлежим към структури, които ни подчиняват и обезличават. Предпочитаме уютното и топло местенце сред масата хора, отколкото възможността да се самоопределим, дори оставяйки настрана факта, че го причиняваме не само на себе си, но и възпитаваме децата ни в това.
Да, със сигурност човекът има нужда от принадлежност и общение, въпреки че ни се втълпява, че е по-лесно да се живее сам, да отговаряш само за себе си и това е другата крайност на свръхиндивидуализацията. Оказва се, че съвременният човек е хванат между клещите на Сцила и Харибда, от една страна свръхрегулацията и свръхнормативизацията на обществения и личен живот, а от друга страна – самодисциплиниране и самоексплоатиране на превърналото се норма свръхиндивидуализирано битие. Защо всъщност се озовава там? Поради стремежът му да има хармонично, безболезнено и безпрепятствено битие, да има сигурност и предсказуемост в това, което има да му се случва, да знае, какво ще го сполети в обозримото бъдеще и да е господар на своята съдба и това, което се случва около него и най-вече да се сдобие с определени правила и рецепти, които да следва, за да му бъде гарантирано всичко по-горе изброено. Просто казано, защото е готов да продаде свободата си срещу малко повече сигурност. По парадоксален и краен начин това бе илюстрирано в нашето близкото минало, когато 1,5 милиона българи сториха това, със съзнанието, че вършат нещо добро, че принадлежат на добрата и „сигурна” страна: ДС („Държавна сигурност”). Каква по-голяма сигурност от това! Дори самата вездесъща БКП имаше 300 хиляди по-малко членове, изглежда комунистическата идея се оказа по-малко привлекателна:
(http://www.svobodata.com/page.php?pid=5701&rid=154). Историята показа, че тези принадлежности не са били без условия и без последици. В замяна на това, чрез малки стъпчици и малки компромисчета, започваш първо с доносче до колегата или съседа, после да клеветиш или отстраняваш чрез интриги неудобните, лично да се облагодетелстваш, заради познанствата и връзките си, а след това да манипулираш, смазваш или психически или физически да унищожаваш хора, които имат друго виждане.
Не попадаме ли и сега в подобни клопки, не продаваме ли твърде евтино в този „несигурен” и „нестабилен” свят, както медиите постоянно ни втълпяват, заплашен от тероризъм, глобални катастрофи, епидемии и пр,. нашата свобода, търсейки спокойствие и сигурност. Схемите са подобни, начините може би по-изтънчени, но крайният резултат е същият: в начин на живот и хоби се превръща това прегазваш другите, за да постигнеш някакво удовлетворение и лично щастие.
Странното е, че в същия този век, свободата също се превърна в идеология, за всички свободо- и различномислещи също бе измислено „лекарство”: личната свобода се превърна във фикс-идея, хедонизмът – начин на живот, човекът – в господар на себе си и на собствената си съдба. Всеки има своята истина, всеки има правото да я отстоява. Правото да си различен, правото да имаш, правото да правиш това, което смяташ сам за правилно. Резултатът: прекалено малък свят, в който всеки се бори за своето щастие за сметка на другите. Свят, в който една малка прослойка ходи на фитнес, за да стопява излишните килограми, когато в същото това време, в същия този свят, други умират от глад. По парадоксален начин системата отново ни „продава” като свобода увеличените възможности за избор в световния хипер-маркет, а притежаването – за висша норма за осмислен и осъществен живот. Дали това ще са стоки, капитали, хора, зависи само от това, къде се намираш в йерархичната стълбица.
Запълващи постоянно потребностите, които тази система всеки ден ни създава, хората все пак усещат, че има и нещо друго, копнеят за близост и човещина. Човекът все пак иска да принадлежи към общност от хора, да се чувства приет, признат, уважаван и обичан, но и да бъде самостоятелен, свободен и различен. Човекът копнее такава принадлежност, която да му даде истинска свобода. Да, има такава принадлежност, която ни е дадена доброволно и свободно и която не изисква от нас да вършим това, което нашите родители са вършили или това, което все още ни се налага като модел на поведение, за да „успеем в живота”, това е принадлежността към Любовта, принадлежността към Богооткровението, която Иисус Христос донесе на земята и общността, която Той основа, т.е Църквата, безусловно, даром и без никакви фатални последици за нас, а напротив принадлежайки и пребивавайки в любовното взаимоотношение с Него в общността на верните Му да придобием вечен живот, победа над смъртта и с това наистина успешен живот.

Няма коментари: