събота, 15 ноември 2008 г.

И к'во прайм?

Постите започнаха и както вече забелязвам, с тях започват и изкушенията, т.е. предизвикателствата. Случват ти се неща, обикновено свързани с взаимоотношенията ти с близки на теб хора. Как да реагираш? Предизвикват те - ядосваш се, смяташ нещата, които те казват, за несправедливи, ти си прав, а другият е крив, завързва се спор, спорът ескалира, имаш чувството, че се намираш в омагьосан кръг, как да излезеш от това, в което си се самонавигирал, изхождайки от презумпцията да защитиш собствената си правота, т.е. егоистичната ти подбуда да бъдеш правилно (от своя гледна точка) оценяван от другите? Какво ти ползва  тогава твоята правота, тържеството на справедливостта (според твоето виждане), когато твоят другар, близък или приятел след спора е наранен, обиден, когато не си разбрал неговите чувства, мисли, не си вникнал в неговата гледна точка. В тук се крие според мен цялото разковниче, търсим нашата си индивидуална правота, понякога прибягвайки до средства или използвайки нашето влияние или власт, за да надделеем, да убедим нашия опонент, но за съжаление насила. Като резултат рушим себе си, рушим и другия. Но как тогава да отстояваме нашите интереси, особено в този свят, който се гради точно върху това - върху индивидуалното по природа дадено ти (или дори естествено) право да преследваш максимизирането на личния ти интерес. Обикновено това води до челни сблъсъци, особено колкото се намираш по-високо в обществената йерархия, т.е. си облечен с някакви атрибути, които влизат в сферата на интереса на други индивиди, които отчаяно ги преследват. Можем ли да се откажем от тях, за да запазим мира, каква цена би имал този мир обаче? А какво, ако отсрещния, въобще не цели това, а е жаден за мъст? Трябва ли да тогава да спрем да се борим? Има ли въобще справедлива война? От друга страна как да живеем, без да нанасяме вреда на ближните си? Често взаимоотношенията точно между близки хора са предобусловени, не от любов, а власт. Защо се получава така на практика? За всичко ли е виновно нашето его? Може би болката от липсата на любов да ни кара самите ние да нараняваме другите, за да не сме сами в нашата болка, за да усетят и те как е да те боли? И в какво се превръщаме - в една общност от обидени, наранени, нацупени и сръдливи хора, които градят стени около себе си, слагат маските на силни, красиви и умни същества, които трябва да бъдат обожавани от другите ли? Строим империи, за да покажем колко сме велики пред света, за да избягаме от болката, за да сме щастливи тук и сега. 
Какъв друг път има? Да се откажем от всичко това, да станем аскетици, не е ли това пак самоцел, няма ли пак да храним нашето его, лишавайки го от всичко това навън, за да демонстрираме отново колко сме силни в отказа ни да притежаваме сила? Пак ще навредим и на себе си и на другите. И к'во прайм?

Няма коментари: